Бе нощ, но ми се струваше, че е по-сива, отколкото всички, които досега съм преживявала. Наистина, чувството ми за представа относно света бе малко претъпено, но нямаше как, животът се налагаше над мен -да живея. Често си седях у дома и мозъчето ми извърташе невероятни изобретения, но те, макар да имаха смисъл, често ставаха обект на подигравка. Страшното, обаче, се оказа, когато след години същите тези изобретения, за които говорех като малка, се появиха на витрините на някои специализирани магазини. Това за мен някак си дойде като обида. Наистина се почувствах, сякаш някой ми е зашлевил шамар, дори по-страшно, сякаш някой ме е набил. Но така или иначе, моят живот течеше на един оборот отвън, а на няколко оборота отвътре. Понякога ми се струваше твърде бърз, друг път прекалено бавен, дори фрагментарен. Истината, която знам за негово величество живота е, че той е е един и същ, само дето е от голяма важност как го живееш и как се чувстваш с него. Той за мен се оказа прекалено жесток, и то не само заради моето така лесно загърбено детство, но и заради това, че някой бе вече свикнал да си мисли, че това ми загърбване е възможно да продължи до безкрай. Това бяха мои съседи и съученици. Но горките те. Човек, който лежи на една кълка, често я износва, но това те не го знаеха явно. Защото илюзията, в която бяха се потопили относно мен, следваше да ги убие, но това те още не го знаеха. Толкова много неща им липсваха във възпитанието им относно общуването с връстниците си, че можеше да се каже, че направо са тръгнали да гонят вятъра, и то не кой да е вятър, а урагана. Годините са безпощадни за всички ни, но те живееха за мен т.е. те искаха да ме подчинят на волята си и толкова истерично преследваха тази си позиция, че премахвайки от мен наследството ми, работните ми места, живота ми, парите ми, и глътката ми въздух, сега бе моментът, когато ще им се наложеше да се изправят пред съда, и то точно този, какъвто си го бяха създали самите те.