Вали. Капките дъжд са едри и тежки. Шумът им ме кара да се усмихвам. Ободряват ме. Вратата на терасата е широко отворена. Който иска, може да влезе. Навътре пристъпва само прохлада. Вед е положил главата си на самия ù праг. Притворил е очи и душата му сънено тича на воля из кучешкия му свят.
Слушам музика. От грамофон. Любимият ми източник на звук. Няма по магнетичен шум. Не признавам друг за такъв.
Имам нова плоча. Подарък за рождения ми ден. Първият албум на „Бялата змия“. Върху винил. Божествено. Сърцето ми пулсира в съскащи звуци.
Гол съм до кръста. Само по шорти. Кожата ми е настръхнала. Не от хлад. От задоволство ми иде да си я съблека.
Баща ми страстно желаеше да стана спортист. Фанатично. Угаждах му безстрастно. Беше художник. И поет. А аз – единственото му дете.
Живеехме в панелен блок. Боксониера. Спях на едно от двете ъглови легла, а родителите ми си имаха спалня, разделена от моя сън със завеса.
Когато станах в трети клас, се преместихме на по-широко. Като по филмите. Седях на дюшек в камиона и махах за сбогом на приятелите си, които ме изпращаха.
Заменихме боксониерата с къща на тепето. Там блокове няма. Точно под един паметник. Сега безпаметни искат да го махнат, защото се казвал „Альоша“. Но се бавят. Нямат мозък и пари, за да го срутят. А и такива като мен им пречат.
Неизмеримо е. Да имаш собствена стая и двор.
В четвърти клас започнах да тренирам. Връстниците ми помнят как беше. Треньорите ходеха по училищата и си избираха подходящи деца.
Приеха ме в спортна паралелка. Оказах се годен. Без особено желание отворих нова страница в живота си. Включих се в тренировъчния процес.
Настроението ми се подобряваше едва, когато се прибирах. Обикновено у дома нямаше никой. Нашите бяха на работа до вечерта. Имахме грамофон и над петстотин плочи от винил. Със всякаква музика. Говоря за времето, когато във всяко семейство имаше и библиотека с книги. Демокрацията даде, но и взе. Едва ли на почитателите на Жул Верн тогава би им хрумнало, че някога ще дойде време, в което вместо те да четат, ще слушат друг как го прави. Признавам си, че ненавиждам този интелектуален жабешки скок – аудио книгите. Въпреки, че съм автор на първия аудио роман. Ще ми се да бъда скромен, но не мога да изопача истината. Той е шедьовър. Няма нищо общо с тези аудио книги, които в момента ги бълват на конвейер куцо, кьораво и сакато. Ако някой подлага на съмнение правотата на думите ми нека попита Христо Шопов и Джоко Росич...
До осми клас вече знаех всички песни наизуст. Всички до една от над петстотинте плочи в колекцията на семейството ми. Малко по-късно започнах да я попълвам и аз. Събирах стотинките от няколко закуски и си купувах набелязана плоча от магазина в подлеза до училището ми.
Имах и китара. Акустична. С раздърпани струни. Подарък от един стар моряк. Дядо ми. Пеех по цял ден, качил крак на табуретката и изобщо не ми се ходеше да тренирам. Понякога не ходех и на училище. Но нашите ме разкриха. Бях забравил да си сменя учебниците в чантата. Беше петък, а в нея стояха тези от понеделник. Дръпнах баща ми настрана и му казах, че неговата мечта не е за мен. Отборът тръгваше за спортен лагер. Не отидох. Полях го със сярна киселина. Татко ми. Никога нямаше да стана като Гунди и Котков. А и не исках.
Бях започнал да рисувам и нашите ме записаха на уроци при един известен художник. Да ме подготви за изпита в художествената. Баща ми също ме наставляваше. Идеята беше добра и я приех присърце. Но ми намалиха поведението. В навечерието на изпита набих един, дето преди това ме беше бил десетина пъти и ме наказаха. С намалено поведение няма изпит в художествената.
За татко вече не съществувах. Превърнах се в неодушевен предмет. От мъка даже се пропи. Той.
Без никакви връзки и висок успех ме приеха в най-хубавата гимназия в града. И най-старата. Истинско училище от тухли, плът и кръв. Обожавам го и до днес. Всеки спомен за него ми е мил и драг.
В гимназията попаднах на хора и станах човек. Едва сега, в девети клас, изгубих интелектуалната си девственост. Станах годен за емоционално забременяване.
Запознах се с момче на име Кирчо. Кирил Костадинов. Това беше първият ми приятел в цивилизацията. Въведе ме в живота на нещо, което се наричаше „Желязната девица“. Никога не бях срещал нещо подобно сред старите си плочи. Онемях. Веднага усетих, че няма връщане назад. Почувствах се привилегирован, че това изобщо ми се случва.
Година по-късно към мен приближи Румбата. Румен Куманов. Момче, надраснало годините си. И физически и психически. Той ме представи на един магьосник, носещ името Дейвид Ковърдейл. Който пък шофираше звук с инициалите „Бялата змия“. Дейвид се превърна в мой ментор. Мой личен психотерапевт и верен приятел.
Това бяха славни години, през които ръцете ми трепереха, когато държаха в себе си поредния нов албум на някоя група. Появиха се и касетофоните.
В ерата на дисковете и края на деветдесетте, влязох за първи път в истинско звукозаписно студио. Подлъгаха ме да отида едни, дето после ме подмамиха, че задължително трябва да пропея. Но не в полицията, а пред микрофон. Щях да получа инфаркт при първите си стенания в ноти.
Оттогава минаха повече от двадесет години. Хубави години, но не струват нищо в сравнение с отминалите преди тях. Епохата на момчето с дървената разстроена китара, крещящо само, сред стотици плочи, сякаш е на многохиляден стадион. Обичам да си спомням за онези времена. За Кирчо и Румен и първите разрези върху непокътнатия ми мозък.
Обръщайки се към онези години, аз много по-ясно осъзнавам какъв човек искам да бъда в това време, което ми остава. Колкото и да е то.
Човек пораства. Тялото му се променя. Изминалите дни посипват върху него пепел или сажди. Понякога целият се покрива с прах. Кожата се изтърква и похабява. Обвивката се износва. Но споменът за онова непорочно момче е душ. Хладка вода, с която натежелите от годините мисли се измиват, почистват и избистрят. Съзнанието се освежава и ако си изгубил смисъла, той отново се появява. Заради всички онези неща, които са те накарали да настръхваш и да отвориш в паметта си едно специално помещение, в което да ги приютиш завинаги. Да го наречеш техен дом и отваряйки го, да черпиш сили и вдъхновение. Да, вдъхновение. Това е плодът от тяхната благодарност. Това е магията. Свръхестественото електричество, което тече по вените ти и кара съзнанието ти да играе красив танц върху мечтите като върху полиран дансинг.
Никога не споделям това, за да не ме убеждават, че греша или че съм луд и непораснал, но аз наистина съм пял пред милионна публика. Заедно с всички онези имена по грамофонните плочи. Защото намерих път към тях. И сиях като звезда. И дадох всичко от себе си. И не го направих заради слава и пари, а защото ми се отдаде възможност и сърцето ми туптеше на нужната честота.
Плочата леко пропуква. Оригинална е. Вероятно сме на приблизително еднакви години. Малко по-възрастен съм от нея. Навън вали дъжд и шумно към земята се спускат гръмотевици. Кучето ми сънува. Не усещам тялото си. То е последното нещо, в което съм в момента. То не може да ме побере. Аз съм чувство. Представлявам всичко онова, което се е побрало в душата ми и сега танцува умело върху полирания от мечтите ми дансинг на съзнанието. Протягам ръка. Повеждам я напред. Към дървената врата на детската ми стая. Усмихвам се. По цялата ù дължина има рисунка. Чудовището Еди. Което все още ме пази...
© Константин К. Все права защищены