Бялата магьосница (І-ва част)

“О, МИГ, ПОСПРИ – ТИ ТЪЙ СИ ХУБАВ…” “Фауст”

Бялата магьосница потрепна в съня си и се събуди…

Протегна се сладко в постелята си от леопардови кожи и лебедов пух. Свещниците край балдахиновите завеси догаряха и хвърляха бледи отражения в кристалното венецианско огледало, чиято бронзова рамка бе потъмняла от патината на времето…

В тухлената камина тлееше огромен дънер, пропукваше и хвърляше искри, като разпръскваше ухание на борова смола. Огнените пламъчета се виеха в чудноват, хипнотизиращ очите танц. Пред камината се бе свил на кълбо огромен тигров котарак, който, доловил раздвижването, бе наострил уши и впил очи в господарката си, сякаш искайки да прочете мислите ù и предусети желанията.

А тя не бързаше да става от леглото, опитвайки се да си припомни съня, който я спохождаше вече няколко нощи. Отново пред вътрешния ù взор се появи картината на пенливия водопад, хвърлящ водни пръски, който с грохот отнасяше водите си към близката река.

Тя се виждаше застанала на голям камък, протягайки ръка към водната завеса. Внезапно всред кристалната вода се завихриха концентрични кръгове, от които се показаха две ръце, които нежно хванаха нейната, а след тях изникна и едно мъжко лице със силни волеви черти, сякаш бе изсечено от камък. То я гледаше умолително и ù говореше беззвучно.

Меко, но настоятелно, ръцете я притегляха към себе си, а в очите му се четеше гореща молба. Тя се виждаше отстрани как пристъпи напред, премина водната стена и всичко около нея шеметно се завъртя, променяше аморфно цвета и формата си, разливаше цветове и багри, завихряше се в поток от време и пространство, притегляйки я напред към неизвестността.

А тя така желаеше да се потопи в неизвестноста, сякаш само това бе искала от деня на рождението си... желанието, страстите ù бяха в кръвта, гореща като... пламъчетата от камината и диви и необуздани като тигровия котарак, който сякаш я следеше с поглед... и тя…  се потопи в бурния и грохнещ водопад от усещания и докосването на водата беше като допир на мека коприна, а ръцете бяха така силни... и така сигурни. Отново протегна ръце и се потопи във вълшебна синя светлина.

Чувстваше се едновременно така слаба и така сигурна, както никога досега сигурна, че... това, което става, няма да се повтори и трябва да се наслади на мига... който и се стори цяла вечност... Отразената светлина на хиляди малки кристали се отразяваше във водата и те блестяха с цялата си неземна красота, осветявайки всичко наоколо... а Той все така мълчеше и не казваше нищо, сякаш не искаше да нарани с нещо тази прекрасна гледка.

В миг нещо изпращя в камината и тя за миг се разсея от тази прекрасна гледка… но привличането беше така силно, че сякаш бе завладяло цялото ù същество... Те тръгнаха напред плахо и... леко, сякаш не стъпваха, а се носеха над земята...

Кой беше той... откъде се беше появил... постоянно си задаваше въпроси и все така постоянно сякаш не искаше да си отговаря... за да не развали нещо от магията, обхванала я в този прекрасен миг от вечността...

Някакъв вътрешен глас ù казваше, че иска да му се довери, че този миг ще е така прекрасен, че... няма да ù се иска да спре... Постоянно цветовете около нея се сменяха в прекрасни съзвучия в едно с всичко около тях... пурпурно... и розово... така дълбоки и така ярки, че ослепяват за миг...

Една цепеница падна в камината и наруши божествената тишина, в която се бе потопила... но усещането не я напускаше... искаше да му се отдаде пак... на усещането... на водопада... на мига безвремие... но Тя избяга... събуди се от мига, който и се стори тъй прекрасен, че даже не ù се вярваше...