На пейката

Част трета

Бъг

Купих кенче бира от капанчето и тръгнах към парка. На релсите имаше разчленен гълъб. Егати тъпия гълъб! Да те сгази трамвай, а пък и една котка да няма да те изяде. Това е София. След две пресечки, за да ми покаже да не си правя повече прибързани заключения от боклукчийската кофа изскочи опърпано мръсно-бяло коте. И са ко? Тряа си върна думите. Тоя път започвам много добре. Браво, получава ти се! Огледах се, но от никъде нямаше аплодисменти. Минах покрай шахматните маси, там винаги има някой динозавър, който чака жертвата си. Даже и не се замислям да седна за една партия. В детските си години играех много, но на улично ниво. Смятах се за добър. Веднъж в друг парк играх срещу приятелка на моя приятелка и трите игри направо ме разби. После каза, че била състезателка в училището и тренирала всеки ден от пет години. Тогава разбрах, че постоянството е най - голямата сила в тоя живот. В съзнанието ми нахлу и друг спомен. Миналото лято на морето с жената играхме шах на едни от ония шахматни площадки с големи фигури,но първо  трябваше да изчакаме едно семейство да им се полюбува. Бащата питаше сина си:

-Знаеш ли какво е това?

-Кон.

-А това? - Сочеше към фрица.

-Предполагам, че е рекета. - Бащата се засмя. Колкото и смешно да звучеше - не беше. Седнах на пейката, на отсрещната стояха най – отчаяните клоуни на света. Бяха облечени в смешни шапки и шарени дълги ризи, но не будеха смях, а съжаление. Единия ръчкаше в телефона, а другия надуваше син балон и с флегматични движения се опитваше да направи някаква фигура доста неуспешно. Замислих се, че уличното изкуство няма цена. Пред тях се спря някакъв тийнейджър и започна да им обяснява нещо. После извади парфюм от джоба на анцуга си и се напръска .На мястото, където обикновено имаше оркестър днес имаше флейтист с усилвател и свиреше толкова лежерно, че чак можеше да видиш полета на меланхолията във въздуха. Дори водата от чешмата беше спряла да тече. Даже ми се стори, че мадамата от отсрещните пейки от време на време спира да мърда.Боцва от сладоледа ,поднася  лъжичката към устата си и преди да го вкуси  замръзва в тази поза.Няколко секунди пълен аут и после все едно нищо не е станало, продължава от там от където е спряла.Дали няма бъг в матрицата? Дали и аз не зациклям без да разбера? Дали целия парк не е една симулация, а ние сме просто част от кода? Мислите ми бяха прекъснати от момченце на колело, то ме посочи с пръст и с най - заинтересован глас попита майка си:

-Това кой е? - Тя му отговори,  че не знае.

Помислих си, че тези които пишат кода се опитват да ме  разсеят, за да имат време да поправят грешката, която забелязах в  жената със сладолед.  Но съмнението беше посято. Плешив мъж се наведе пред мен и вдигна от земята половин цигара. Извади джобния си нож и се приближи до младото дърво зад пейките. Подпря с палец цигарата и отряза филтъра, запали остатъка. Продължи да върви през тревата.

 Мъничко момиче с тротинетка се загледа в балончетата и задърпа майка си. По - младият клоун продължаваше да ръчка в телефона без да Ѝ обръща внимание, другия още се бореше със синия балон. До тях се приближи един от просещите в парка. Клоуна с телефона се изправи и обърна джобовете на панталона си, явно му показваше, че няма нищо в тях. Всичко що е безделник заговаряше клоуните.

Пред мен се спря русоляв младеж с раница, къси дънкови панталони над коленете, кърпа вързана около ръката и татус на китката „peace“. В ръката държеше гриндер и ме попита:

-Извинявай, ама дежа ву ли е, ако сутринта вкъщи искам да се изкъпя и няма вода, и сега искам пак да се измия и няма вода на чешмата?

Отговорих му, че има бъг в системата и очаквам всичко да се оправи скоро. Усмихна се и отиде при клоуните, явно им зададе същият въпрос . Предполагам че и него бяха пропуснали да поправят. Възрастният клоун все още беше в изходно положение със синия балон. Сигурно е направил хиляди фигури с балони, а днес за час не можа да направи нито една  сполучлива форма. Дали не беше някакъв вирус, който разрушаваше познатата реалност? Погледнах ръцете си. Изведнъж дланта на дясната  ми ръка се сви към лакътя без да я движа. Дали беше глич или неволен тик? Погледнах към жената със сладолед, нямаше я. Обърнах се - нямаше ги клоуните и момчето с гриндера. Огледах се, наоколо нямаше никой. Паркът изчезваше и всичко наоколо се обвиваше в мрак.

Погледнах отново към ръцете си, пръстите ми танцуваха по черната клавиатура.