Обилно слънце, задух, лепне кожата. Панелният кошер е замрял с широко отворени врати на всички клетки. Стоманата в стените мързеливо се протяга. Задушена от тежкия бетон, диша през тапетите в хола ми.

Сякаш всички са в отпуск.

Съседът ми отгоре псува някакъв "левак" от "скапаните англичани", но веднага бива заглушен от виковете "Гоол!", избълвани от няколко тераси. Кратък, но шумен аплауз в кротката следобедна жега.

Някой пържи риба. Сигурен съм, че е цаца. Миризмата се навърта около гърлото на бутилката ми бира и изпотява мудния ми език до жадна соленост.

Виждам как комшията отсреща, космат, по потник, се готви да разреже диня. Жена му си дояжда таратора и отнася празното шише мастика.

Денят е сякаш вечен. Световното по футбол също. Уикендът е хилядолетие, пусто откъм хора. Само хлапетата долу ритат топка цял следобед. Не знам как тичат в тая жега, но крещят, та се не траят. Спорят кой от всички да е Бекъм. Баба Тинка регулярно ги навиква от балкона. Скоро ще изпрати и сина си Кольо да ги разгони. Той отново ще им вземе топката, те пак ще строшат стъклото на избеното му прозорче.

Режимът на водата освежава речника ми с псувни. Крещя ги високо на глас, когато отгоре съседът викне по "скапаните англичани". Надявам се жена ми да не чуе. И без това се сърди, че се разхождам само по слипове вкъщи.

Тя е оттатък. Чете Гьоте. И през пет минути ми крещи да намаля малко тая гадна чалга.