Събуди го не суетнята в жилището. Събуди го сънят. Беше рано, почти пет сутринта.

            Отвори стреснато очи и погледна към часовника на шкафчето - цифрите светеха като пламък: 05.00.10.08.2008.

Тази дата го преследваше, откакто се беше родил. Седеше в едно ъгълче на подсъзнанието му, дремеше кротко и от време на време изплуваше, за да му напомни. Какво обаче? Как ли не я разнищва през годините. Знаеше, че означава нещо много важно за него, щом толкова време я помни и знае, че не бива да я забравя. Понякога, както и в последната нощ, изплуваше в сънищата му и напомняше за себе си чрез един глас, който казваше: „Цифрите се пренасят по-лесно... Ще се срещнем на 10.08.2008.” Да, но къде? И с кого трябваше да се срещне? Отговорът се губеше някъде в пукнатините между  дните и нощите, дори когато, заспивайки, си налагаше да сънува, за да научи нещо повече...

    Днес беше сватбеният му ден. Когато с Мая решиха да се оженят, тази дата изскочи на върха на езика му и той импулсивно я предложи... Тя прие. Родителите им също. Бяха доволни, че имаха достатъчно време за подготовка на сватбата, което включваше и ремонт на жилището, разбира се... Отдъхнаха си и по друга причина... Щом датата е толкова отдалечена от съобщаването, значи булката не е бременна...

Времето мина дяволски бързо. Задачите изникваха една по една, организацията се оказа една стройна система за проверка на съвместимостта на характерите не само на младоженците, но и на техните родители...

Сега всичко беше зад гърба им... Роклята, букетите, тортите, ресторантът и ритуали два броя чакаха да се случат... Точно днес...

И точно тази нощ сънят го споходи отново толкова ясен, че се уплаши за психичното си състояние... Гласът беше придружен от визията на млад мъж в полутъмен коридор, който му каза: „Искаш ли да се срещнем? След двадесет и четири години ти ще си на 24, а аз на 34. На гарата, на първи перон, на пейката срещу входа на чакалнята, в десет сутринта... Повтаряй си часа и датата - 10.08.2008 - 10 часа... Цифрите се пренасят по-лесно... И тогава пак ще си поговорим”...

Гражданският ритуал беше в 12 часа, а църковният - в 13 ч. Беше едва шест сутринта... Малко преди десет все пак реши да отиде на гарата... Не знаеше какво да очаква... Но този ден искаше нещо от него. Носеше го толкова дълго, толкова дълго... Беше като отпечатък от изгорено по лицето му, белег, получен незнайно кога, незнайно къде и незнайно от кого...

Сложи една сватбена покана в джоба на сакото си, привика майка си да ú съобщи, че трябва да излезе за малко, защото е забравил да покани един важен гост. Опита се да успокои тревогата по лицето ú с най-ласкавите думи, които можа да намери и я увери, че всичко ще бъде наред и точно след час ще се върне...

Запали колата и потегли към гарата... Прекоси чакалнята с бързата походка на пътник, изпускащ влака си... Излезе на перона и се заоглежда...

            На пейката срещу входа беше седнала жена с голяма пътна чанта и един мъж, чието лице не се виждаше зад разтворения вестник... На първата страница ясно се открояваше днешната дата...

            Изведнъж се изплаши... Ами ако всичко е само глупава игра на подсъзнанието му... Какво ще му каже: „Здрасти, ти ли си онзи, когото сънувах?” Ама, че ситуация...

А времето напредваше... Погледна часовника си - беше десет... С периферното си зрение забеляза, че мъжът сгъна вестника и също погледна часовника си... Когато погледите им се срещнаха, той стана от пейката, усмихна се и се приближи. Мъж на около тридесет, облечен в джинсов костюм, среден на ръст, а в усмивката му имаше нещо познато, нещо забравено, болезнено близко и болезнено далечно едновременно като сънуване на нещо забранено за докосване...

            - Здравейте, и вие няма да пътувате, нали? Заради датата ли сте тук? - преглътна сухо, докато говореше, после запристъпва от крак на крак и изведнъж изтърси:

            - Дойдох да ви поканя на сватбата си... - бръкна в джоба си, извади поканата и му я подаде... Докато идваше насам, му хрумна идеята, че може да използва поканата като алиби, ако се окаже, че е сгрешил. Все едно посреща и кани гост от другия род, без да го е виждал...

            - Предлагам да дойдете с мен, а след като прескочим ритуалите, ще имаме възможност да поговорим...

            - Разбира се, татенце, съгласен съм - усмихна се загадъчно мъжът, потупа го по рамото и тръгнаха  заедно към изхода...

Влязоха в колата и потеглиха... Мълчаха... Мълчаха с онова съзаклятническо колективно мълчание, което преравяше мисли, спомени, предположения, подреждаше цифри в омагьосан кръг и като вихрушка обръщаше представите за нормалното надолу с главата... Заваля и потече по стъклата, изолирайки ги от времето и мястото. После разцепи призрачната информация на много малки парченца и започна да ги лепи отново и отново, докато се получи нещо смислено и почти разбираемо...

            ВАЛЕШЕ И ПРЕДИ  ТРИДЕСЕТ  И ЧЕТИРИ  ГОДИНИ...

Беше петък късно вечерта... Прибираше се от работа... Имаше извънредни и неотложни дела за приключване... Притесняваше се, че съпругата му е сама, а беше бременна в последния месец... Не разбра как се случи нещастието - той ли беше разсеян и изморен, другият зад волана ли беше пиян... Духът му дълго се скита около мястото на катастрофата, в болницата, после моргата, бродеше из къщата като изгубено дете, докато не го привикаха в огромната разпределителна зала на Небитието. Трябваше да влезе през някаква врата, но имаше дълга опашка от такива като него, които примирено и чинно напредваха малко по малко. Всички имаха на глезените си табелки с цифри. „Като затворници” - помисли си го или го каза на глас... Все едно... Беше мъртъв и животът на близките му щеше да тече без него... Нямаше да целува преди сън къдриците на жената, която щеше да му роди син. Нямаше да  види как момчето пораства... В отсрещната част на залата имаше  друга верига от хора, но тяхната посока беше обратната. И те имаха някакви обозначения във вид на табелки, но на китките... „Като новородени” - помисли си го и видя, че един младеж го гледа с любопитство и се усмихва.

            Инстиктивно направи крачка към него... Младежът също се приближи и развълнувано  заговори:

-         Знаеш ли, аз предстоя да се раждам - усмихна се  и погледна към етикетчето на ръката си. - То си е всъщност прераждане. Предишния си живот сам си го съкратих със свръхдоза - бях едва на 17 г. Затова и сега изглеждам на толкова... Мисля, че ще ти бъда син, сравнявайки цифрите в края на твоя и началото на моя номер... Тук времето тече различно, но прераждането винаги е след около десет години според земното броене... Ти ще се преродиш десет години след мене и когато станеш на двайсет и четири, аз ще съм на трийсет и четири, ако искаш ще се срещнем и ще ти разкажа за живота на семейството ни след тебе... Нещата от преди винаги се забравят, но открих, че цифрите се помнят по-трайно, могат да носят прикачена информация и преминават по-лесно в другия живот като готови знания... Може и да не се получи, но ако искаш да опитаме. Ще се срещнем на 10.08.2008 на гарата в нашия град. На първи перон на пейката срещу входа на чакалнята точно в десет. Повтаряй си часа и датата, докато си тук, за да се трансформират като генетична  информация в теб после. Хайде, довиждане в другия живот и дано тогава сме по-щастливи!

            Младежът се върна на мястото си и двете противоположни човешки вериги се задвижиха....

            Музиката се вихреше... Танците следваха един след друг. Прозвънваха чаши, провикваха се пожелания... Движеше се като омагьосан. Усмихваше се машинално... Периодично поглеждаше към непознатия гост, който кротко седеше на една от масите, отпиваше от чашата си и се усмихваше...

Кумът държа дълга реч, после покани сватбарите на булчинско хоро... Мая го целуна по бузата и с кръшна походка поведе хорото... Той също стана и тръгна между масите с чаша в ръка, приемаше поздравления, раздаваше усмивки и, обикаляйки, най-накрая седна до непознатия.

            Той го поздрави с щастливото събитие, после извади от джоба на сакото си няколко снимки, подаде му ги и с приглушен глас  започна да пояснява:

            - Това е мама... Тук съм на люлката в детската градина... Тук - на абитуриентския бал... Това е Николай - вторият ми баща... Това е сестричката ми Валя... А това... е твоя снимка от преди... Странно е, нали? Навярно нямам право и е доста нелогично в този живот да те наричам „татко”... Но пък експериментът се оказа успешен... Дали, когато пак отидем  Там, ще ни накажат? Не знам за теб, но аз съм много щастлив, че се срещнахме отново...

Гледаше снимките, слушаше познатия непознат глас и също беше щастлив по някакъв особен и странен начин, сякаш беше откраднал нещо, което не можеше да се види и докосне... Като да целунеш любим човек през стъкло...