Целувката на нощта

   Тъмно е. Нощта с нежен глас ми шепти. Моето име тя зове.

- Къде си ти? Защо забави се, знаеш ли откога за теб оглеждам се в моите мечти? -  Сън ли бе, или просто мечта на дете...
 Шепотът отекваше в моите уши... усещах го ту силен, ту приглушен.

"Вярваш ли? Вярваш ли в други светове, в магии и безсмъртни същества?"
- Защо питаш?
 Тогава пред очите ми излезе тя. Така красива, съвършена. Не вярвах на очите си.
- Сънувам ли?
- Не, аз дойдох. Откликнах на молитвите ти. Тук съм да взема душата ти и да ти дам живот, красота, богатство, сила. Тръгваш ли?
 Не знаех какво да отговоря. Дали да тръгна и да получа това, за което винаги съм мечтала, или да остана и да продължа да бродя сред неизпълнени мечти.

- Ала без душа аз не ще чувствам ни радост, ни любов. Каква ще бъде облагата ми от всичко това, ако съм сама, ако не мога да му се радвам? Жива ли ще съм без душа?

- Нали за това се молиш от години!?! Край на болката, тъгата, сълзите. За миг спокойствие, за миг сред звездите... Готова ли си?
 Тогава видях... прогледнах. Тя своето зло показа. Не беше човек... тя беше празна, самотна, прокълната. Исках ли да бродя сама?! Исках ли цяла вечност да бъда прокълната душа?!
- Не, върви си... аз ще живея, за всяка болка и тъга... за всяка сълза. За всеки малък трепет, който показва ми, че живея.
 И тогава усетих целувката ù. Студена като нощта. Целувката на нощта.

"Значи най-после разбра, чувствата са дар. Дори когато боли. Те ти показват, че жив си. "

 Усмихнах се... Чувствах. Невероятна бе нощта. Като целувката на нейната дъщеря.