Звън. Да това беше тя. Най-накрая беше тук. Побърквах се, докато я чаках и при всеки шум сърцето ми подскачаше. Когато отворих вратата, тя стоеше пред мен великолепна, прелестна, незабравима. Усмивката й озаряваше мрачното стълбище. Бях пленен от красотата й, кадифеният й глас ме стресна и върна в действителността. Поканих я да влезе. Докато минаваше покрай мен усетих нежен аромат, който ме подлуди. Искаше ми се да я прегърна и никога да не я пусна да си иде. Защо ли я поканих, как ще се съсредоточа? Поне ще мога да се наслаждавам малко повече на грациозните й движения.
Качвах се бавно, стъпало след стъпало, усещах как сърцето ми иска да изхвърчи. Все повече се приближавах към него и ето - бях пред вратата, натиснах звънеца, а коремът ми се сви на топка. Той отвори вратата. Ах, тази усмивка, пламъкът в лешниковите му очи. Стоеше срещу мен, но съзнанието му явно беше другаде. За какво ли си мислеше? Може би досега си беше писал с момичето от онзи ден и мислите му кръжаха около нея. След ...