Целувката на съдбата

Звън. Да това беше тя. Най-накрая беше тук. Побърквах се, докато я чаках и при всеки шум сърцето ми подскачаше. Когато отворих вратата, тя стоеше пред мен великолепна, прелестна, незабравима. Усмивката й озаряваше мрачното стълбище. Бях пленен от красотата й, кадифеният й глас ме стресна и върна в действителността. Поканих я да влезе. Докато минаваше покрай мен усетих нежен аромат, който ме подлуди. Искаше ми се да я прегърна и никога да не я пусна да си иде. Защо ли я поканих, как ще се съсредоточа? Поне ще мога да се наслаждавам малко повече на грациозните й движения.
 Качвах се бавно, стъпало след стъпало, усещах как сърцето ми иска да изхвърчи. Все повече се приближавах към него и ето - бях пред вратата, натиснах звънеца, а коремът ми се сви на топка. Той отвори вратата. Ах, тази усмивка, пламъкът в лешниковите му очи. Стоеше срещу мен, но съзнанието му явно беше другаде. За какво ли си мислеше? Може би досега си беше писал с момичето от онзи ден и мислите му кръжаха около нея. След кратка пауза се усмихнах и попитах: "Няма ли да ме поканиш да вляза?"...
 Седнахме на земята, за по удобно. Обясняваше ми нещо и се смееше. Този звънлив, детски смях... Бях пленен от момента. Погледнах я. Господи, тези пъстри очи, толкова живи и чисти... и сочните й като ягода устни, кукленските черти на лицето... и това излъчване, топлота, енергия... Трябваше да я целуна, ако ли не, щях да умра.
 Покани ме в стаята си и седнахем на земята. Както винаги бълвах глупости и нервно се засмивах. Той и без това не ме слушаше. Къде ли летяха мислите му? Никога нямаше да разбера. Вдигнах очи от учебниците и погледите ни се срещнаха. Мълчание. В главата ми имаше само една мисъл, която лудешки се блъскаше и напираше да излезе: "ЦЕЛУНИ МЕ!"
 Усетих как се приближавам към нея. Все по-силно усещах топлото й тяло, а после устните ни се сляха в най-прекрасната целувка.
 На глас ли го бях казала?! Не съм много сигурна... Това да не е сън?! Какво става? Господи... За секунди през главата ми минаха хиляди мисли, а после всичко изчезна. Бяхме само двамата, целувката и страстта.
 За ТЯХ времето беше спряло. Разделиха се за миг. Тогава се запитаха в един глас: "От кога..." - тишина и срамежливи усмивки: "Защо не каза ни..." Млъкнаха. Нямаха нужда от думи. Отговорите не бяха важни. Те бяха минало, а за тях единственото важно беше настоящето, в което бяха.