ЦЕНАТА

Пустата му любов. Какво ли не прави тя с хората. Не подбира млади и стари…  Като легне в сърцето на човека и там остава… На сърцето не можеш да заповядаш. То не се бои от одумване и хорски приказки. Обича ли – обича…

Беше малко след полунощ. На масата в притихналата къща гореше свещ. До нея, сплела молитвено ръце и вперила поглед в пламъка, седеше Яна, жена на средна възраст, и се молеше. Пламъкът се издигаше право нагоре, но от време на време започваше без причина да се извива и се чуваше странно пращене, сякаш някой имаше нещо против тя да гори тихо и спокойно.

На леглото в стаята лежеше Виктор, висок шейсетгодишен мъж, странно блед и притихнал. Дишането му едва личеше и Яна често задържаше погледа си на лицето му.

Тази нощ тя го върна от „оня” свят  и сега молеше Бог да му позволи да остане още малко на земята с нея. Сълзите се стичаха по лицето й от часове, но тя не ги усещаше и не ги попиваше. А и нямаше кой да я види че плаче, бяха сами…

В къщи имаше няколко църковни свещи и тя ги палеше една от друга, докъдето стигнат, така, почти до сутринта.

Малко след полунощ, без да светва нощната лампа, Виктор стана и ходи навън. От процепите на старата печка се процеждаше светлина, която беше достатъчна човек да се ориентира в стаята. Беше края на февруари и всичко беше сковано от лед, сняг нямаше. Печката в стаята им гореше денонощно и тук беше уютно и топло. Той не я оставяше да угасне. Като се върна, започна да рови в нея, сложи й дърва. Яна се беше събудила, но в шумовете нямаше нищо необичайно и тя продължаваше да лежи със затворени очи.

Изведнъж се чу тежък плътен шум, като че бяха спуснали тежък, пълен чувал от високо. Тя предположи за секунди, че може да е залитнал и да е паднал на земята, но защо не изохка? Напоследък силите го бяха напуснали. Беше се върнал скоро от болницата, но беше много слаб и едва се движеше. Задъхваше се, подпираше се като върви, едва се обслужваше…

Тя скочи от леглото, извика му и бързо светна лампата. Той не отговори и не помръдна… Наистина беше паднал прегънат на две, по очи, между печката и леглото, безжизнен… Тя извика пак и сърцето ù се сви изведнъж… Спусна се към него, хвана го под мишците  и го задърпа да го изправи поне до седнало положение. Той беше отпуснат, не помръдваше, не дишаше, а беше висок, кокалест, някога снажен и силен… Яна не спираше да го дърпа, докато не повдигна главата му от земята. Опря гърба му на коленете си и започна да го разтърсва, като го викаше по име и плачеше с глас… Не се усещаше какво прави. Главата му безжизнено висеше встрани и очите му бяха затворени. Не дишаше…

По едно време някакъв живец се появи в него. Той странно изпъна краката си, изпружи ги рязко и силно и започна да си поема въздух хъркайки, сякаш някакъв ураган влезе в него. По побелялото му високо и открито чело избиха едри капки. Полека се появи едва забележима руменина по бузите му и той инстинктивно отвори очи. Впери ги странно в нея, сякаш я питаше какво прави тя с него там, на земята пред печката. Тя не спираше да го вика по име и да му говори. В страха си започна да му се кара, че не е светнал лампата и затова се е спънал в тъмното… А знаеше, инстинктът ù подсказваше, че той не беше се спънал…

Погледът му беше мътен и странно празен. Продължи да го дърпа и да се опитва да го изправи. Земята беше студена, той беше тежък за нея, а леглото непостижимо високо… Почти се отчая, нямаше да се справи сама, а беше посред нощ, съседите спяха, а и наоколо нямаше здрави мъже, които да повика да го вдигнат, само старци…

По едно време той проговори с тих, едва доловим глас: „Чакай, стига си ме дърпала, аз ще се повдигна да ти помогна…”. Бавно, с много усилия и след много време той успя да се повдигне на ръцете си и, като по чудо, тя го издърпа върху леглото…

Лежеше притихнал, блед и едва дишаше. Цялата му глава беше плувнала в пот… Тя го зави добре, намести възглавниците под главата му – да лежи на високо и веднага затърси църковните свещи. Знаеше, че за молитва се палят само църковни свещи. Намери четири цели и една половина – останала от някъде. Веднага запали първата и започна да се моли… Молеше  се със страст и вяра на Бог да не ù го взема, защото го обича и не може да си представи живота без  него… Моли се, докато догоря и последното парче свещ…

На разсъмване Виктор отвори очите си и проговори тихо, едва, но с обичайното си чувство за хумор, опитвайки се да я успокои: „Какво си запалила тая свещ? Да не съм умрял! Не бой се, няма да умра! Аз няма да те оставя, не бой се!” После пак се унесе в сън.

Тя го гледаше и не вярваше, че чудото наистина се беше случило! Той се върна към живота! Дишането му постепенно се нормализира, влагата от челото му изчезна и постепенно се възвръщаше цветът на лицето му. Яна не се отдели от леглото. Гледаше го как спи и благодареше на Бог за чудото.

Така четирите и половина свещи му дадоха още четири и половина месеца живот…

В средата на юли той си отиде завинаги и тя не можа да направи нищо. Бяха в болницата и двамата – тя като придружител, защото той беше безпомощен. Състоянието му рязко се влоши и го прибраха в интензивно отделение. На нея ù казаха: „До тук!”. Последното, което видя, бяха очите му – красиво зелени някога, а сега мътни и невиждащи от болка…

Дъщеря му, която последните дванадесет години живя в Гърция, си беше дошла и внезапно иззе правата да се разпорежда в ситуацията. Тя имаше пари и каза на Яна да не се тревожи за разходите. Но погребението трябваше да се извърши в неговото село, до гроба на баща му, на шейсет километра далеч от техния дом. Яна нямаше право на глас – беше сама и съкрушена. Поканиха я на погребението…

Траурната кола се движеше бавно по черния селски път, настлан някога с камъни, които сега едва се виждаха от нанесената с времето пръст отгоре им. След нея, навели глави под парещото юлско слънце, вървяха мълчаливо петдесетина човека - приятели, колеги, познати, съселяни...

На пейката до ковчега за нея нямаше място. Там, до главата на мъртвия ù другар, бяха се настанили бившата му жена и сестрите му. Някой от мъжете им направи забележка и те с неудоволствие се посместиха, отстъпиха ù малко място до краката му…

Двадесет години от живота си беше подарила на този мъж, без брак, без дете с него… Седемнадесет години по-възрастен, той имаше своите дъщеря и син и не пожела дете с нея. И тя се примири, а беше много млада, когато заживяха заедно, и остана с едно дете… Той не искаше дете с нея, но Бог му взе едното от неговите…

Виктор беше силен мъж, не се даваше лесно… Докато не изчезна синът му. Цели тринайсет години нищо не се знаеше за него. В началото се успокояваше, че може да е заминал в чужбина и ще се върне жив, здрав и с пари... Така казваше и на хората, като го питаха къде е Митко. Но годините се редяха, а от него ни вест, ни кост… Знаеха само, че се скарал с майка си, преди да излезе, и… толкова. Докато не намериха костите в горичката. Прострелян, вероятно при бракониерски лов.

Виктор се съгласил да му вземат ДНК за анализ, но не можа да приеме резултата от експертизата. Цели пет години не каза на никого, освен на Яна, не отиде и да вземе костите от полицията и да ги погребе. Сърцето му не можа да се примири с мисълта, че са минали толкова години без да знае: някой е убил детето му, а той не може да го открие и да отмъсти… Правосъдието също… Последните пет години от живота си прекара по болници и с безсънни нощи… Казваше на Яна: „Знаеш, имам толкова пушки, ако го знам кой е, ще отида и ще го гръмна, без да ми мигне окото!”. Но не го знаеше… Предполагаше. Често ходеше в горичката на мястото, където бяха намерени костите. Беше изследвал всяко дърво и храст наоколо, но… много години бяха минали… Трупът е бил заровен на плитко, изровили го чакалите и никакви следи не са останали, освен дупките от патроните в костите…

 На дъщеря си каза малко преди да умре и тя, нали има пари, го погреба във Варна на централните гробища, да не знаела майка ù, да не полудеела…

Яна се примири с мисълта, че си има син от първия брак и правеше каквото може да не му липсва дом. Не ù беше лесно през всичките тези години…

Висок, интелигентен и симпатичен, Виктор привличаше жените като с магнит, като флиртуваше открито, дори и в нейно присъствие, нищо че тя изглеждаше като дъщеря до него…

Не я заведе при родителите си нито веднъж и не им я представи. На времето, след развода, по настояване на майка си, Виктор оставил бившата си жена да живее в къщата при тях заради децата, защото били малки, а той тръгнал да живее по квартири. Но тя така и не се махна от там, макар да знаеше, че той двайсет  години живя с Яна. Каква жена! Тя явно и на никого не е казала, че са разведени…

На погребението хората от селото много се чудиха как тъй още една вдовица… За пръв и последен път стъпи Яна в тази къща. Стоеше ни жива, ни умряла, само сълзите не спираха да текат от очите ù… нищо не можа да каже. Бабите я разглеждаха с нескрито любопитство и шушукаха недоумяващи. Първата му жена, дъщеря му и сестрите му се разпореждаха там.

Майка му изглеждаше неадекватна. Седнала до ковчега,  държеше малко шишенце с вода, отпиваше често от него – така ù бяха казали – да пие вода, и гледаше някъде неопределено напред. Не прояви никакъв интерес към Яна, не ù каза нищо, не я попита нищо… Виктор беше любимото ù дете – най-големият от четирима… С него си отиде и част от нея…

„Имаш късмет, че баща ми умря в болницата. Ако беше умрял у вас, щях да те съдя!” - каза дъщеря му на излизане от гробището.  Яна я погледна продължително с подпухналите си от плач очи, облегна се на рамото на сина си и се качи в колата.

Хората бързо се изнизаха от гробището и се прибраха да се скрият от жегата. Само Виктор остана да лежи там, до баща си, под голямата купчина пръст…