О ча но ю! Как звучи само, а?! Далекоизточна екзотика! Чакам с нетърпение да изпитам върховната наслада от тази древна японска традиция, и то не къде да е, а в самата страна на изгряващото слънце! Разбира се, предварително се подготвих теоретически, проучих всякакви източници, гледах снимки, даже пробвах малко медитация, за да изпадна в нужното настроение. Организаторите бяха подготвили дори кимона за женската част от стажантите. Най-сетне, най-сетне! Една от мечтите ми бе на път да се осъществи!

След едночасова борба с няколкото ката плат и сложните гънки и вързулки, се оказах повита като пашкул, от който стърчаха твърде неелегантно чифт големшки крака с огромни, според японските стандарти ходила, обути в къси бели чорапи с пръстчета. Ми, нямали, хората, размер като за висока европейка…. Опитах се да възстановя разклатеното си душевно равновесие от този факт и без да обръщам внимание на подигравателните шушукания на по-дребните колежки, насочих вниманието си към миниатюрната японка с тънка усмивка на лицето, която щеше да ни посвещава в тайнството.

-         Драги гости, - тихо, но настойчиво заговори лекторката, - днес ще имате удоволствието да усетите  уханието на ароматния зелен чай и да вкусите традиционните японски сладки.

  Наострих обонянието си, но освен една неидентифицируема миризма на…бе знам ли какво, друго не усетих. Е, казвам си, може пък сладките да са интересни….

-         Бих искала да Ви разясня накратко смисъла на чайната церемония за нас.- продължи лекторката. -  Изпълнявайки този изящен ритуал, ние можем да се отдадем на приятни разговори в спокойна и изискана атмосфера, и да се радваме на общуването помежду си. Разбира се, трябва да се спазват някои правила. Например, чаят се забърква със специални дървени четки, сипва се в малки чашки, които се поднасят по точно определен начин на гостите, ето така – показва тя и продължава - Пространството условно се разделя на две от това  ветрило, чиито пера сочат към Вас, а домакинята застава с гръб към токонома (кът за икебана и произведения на калиграфията, или картини). Гостите сядат по определен начин, според ранга и общественото им положение. Когато приемате чашата, трябва да я завъртите на 180 градуса, и да отпиете бавно, придържайки я с две ръце ето така – пак показва тя.

  Следвам стриктно всички указания, почти изпаднала в транс от хипнотичния й глас. Но като дойде момента на отпиването, имах неблагоразумието да погледна в чашата. А там се мъдреше димяща гъста маса, подозрително приличаща на онзи повърхностен слой водорасли и жабешки яйца, който се образува пролетно време във всяко по-застояло блато. Седящите около мен не останаха равнодушни към отвратената ми физиономия, и се започна едно шушукане и хихикане, побутване с лакти и сочене с пръсти. Един даже се понадигна да ми каже „наздраве”, а аз му отвърнах с неприличен жест.  Лекторката се смръщи леко, давайки да се разбере, че няма да допусне някой да осквернява свещенодействието й. После погледна към причината за малката суматоха, т.е. мен. Ако не сте усещали да ви пронизва презрение, мога да споделя, но предпочитам да заровя този спомен някъде надълбоко, да го затисна с камък ,та да не изплува безразборно. Реших да се отсрамя с проява на неутолим интерес, задавайки множество въпроси.

-         Извинете,  прието ли е да се сърба? Знам, че в Япония, за разлика от западния свят, това не се счита за признак на лошо възпитание. – колебливо подемам аз.

-         Мъжете сърбат в израз на одобрение. Жените трябва да са по-дискретни…

-         А за какво си говорите обикновено? – не спирам аз.

-         О, съществува строго определена схема на размяна на установени реплики между домакините и гостите… Те също са част от ритуала. – с фалшива любезност отговаря лекторката.

-         Чакайте, чакайте, нещо ми убягва…. нали първо казахте, че целта е хората да се съберат, да си поприказват и да прекарат приятно….- питам отново.

-         Млада госпожо, не е ли по-добре да проследите докрай демонстрацията, и тогава с удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси. – прекъсна ме тя, решена да следва безотказно сценария, опиянена от звука на собствения си глас.

  Млъкнах, решена да не се излагам повече. Тя продължи да говори, а аз като един завиращ чайник, трупах пара, която напираше да излезе. Седящият до мен колега душеше с оправдано недоверие прекрасно изглеждащите сладки, и ми даде знак с глава да не ги опитвам. Аз, обаче, се престраших и налапах една и се заоглеждах да проверя реакциите на останалите. Някои си стояха с пълни бузи, като хамстерчета, други сменяха цвета на лицата си като хамелеони, трети преглъщаха като пуяци на фона на монотонната успиваща реч. Трябваше спешно да изплюя сладката, която между другото имаше вкус на риба. Изломотих едно нечленоразделно „извинете” и направих опит да стана. Госпожата отново ме удостои с презрението си, но елегантно ми посочи пътя към тоалетната. Само че, от дългото стоене на колене краката ми бяха напълно изтръпнали, а и тясното кимоно не ми позволи да се разгъна до право положение. Строполих се със всичките си шейсет кила върху хилавия съсед. Той дискретно изохка, после настана мъртвешка тишина. Аз не издържах и изсипах съдържимото на устната си кухина върху изрядно чистия под от татами. В този миг пожелах да се телепортирам някъде далеч, където няма хора, и най-вече японци. Но за мое най-голямо учудване, последва всеобща експлозия от неподправен кикот. Навсякъде се разлетяха парченца полусдъвкани сладки, смесени с вонлива блатна водица. За броени секунди тихата хармонична атмосфера се изпари яко дим, а лекторката, потресена, най-сетне замлъкна.

  Продължението не си струва описанието. Резултатът, обаче, си заслужаваше. Освободих се от някои вредни илюзии по отношение на чайната церемония, хайку, японската кухня и прословутата японска екзотика.  Снабдих се с много съмишленици от различни краища на света. Освен това, колегата, който понесе тежестта ми, с някаква магия ми внуши да отслабна, в случай че се наложи пак да падам отгоре му. Послушах го, и сега съм точно…59 кила неподправена българка!