3:32 АМ

Една нощ седейки пред компютъра телефона му извъня разцепвайки мрака и тишината които бяха обгърнали стаята, ТОЙ се позачуди
дали да вдигне, но тъй като беше настоятелно вдигна леко изнервен.
- Ало... кой се обажда?
- Помощ! - каза потаен и мистериозен глас - Помогни ми!
- Ало, кой се обажда? Кой си и какво трябва да ти помагам? - каза той доста учуден.
- Помощ! Трябва да ми помогнеш, страх ме е. Тук е тъмно. Тъмнината ме плаши. Страх ме е. - промълви треперещия глас. - Моля
те, вземи ме от тук.
- От къде да те взема? - Къде се намираш? - попита той, като въобще не разбираше какво става.
- Незная, страх ме е. От всякъде съм заобиколена от тъмнина нищо невиждам и нищо не чувам сякаш съм попаднала в "нищото".
Тази тишина ме плаши! Единственото което усещам е, че вали сняг който пада върху мен. Моля те, намери ме и вземи от тук.
- Добре, ще те намеря, но не ти обещавам. - каза той с много несигурен тон.

В този момент връзката извендъж прекъсна и той си помисли, че това е поредната шега на някой негов приятел, но не звучеше
така. Прекарвайки известно време в размисъл относно този разговор той така и не доумя кой и за какво по това време на нощта
иска помощ. Замислен изведнъж в главата му изкочи този глас "Помощ!", "Помогни ми!", "СТРАХ МЕ Е!" недоумявайки и може би в
инстинкт на човешко същество което винаги би помогнало ТОЙ вдигна телефона и набра номера на един негов приятел.

- А-а-а-ало...
- Извинявай, че ти звъня по това време на нощта, но трябва да се видим спешно! - каза той с прибързан тон.
- Сега!?
- Да, ако не ти е проблем, сега! - каза той напът към входната врата.
- Добре, до колко време можеш да дойдеш до мен? - каза отсрещния глас. - Нали няма да се бавиш?
- Няма, идвам веднага. Чакай ме. - каза той и затвори.

Излизайки от блока, първото което му направи впечатление е, че навън валеше сняг и беше много по-тъмно от обикновеното сякаш
някаква тъмна сила беше се намесила. Вървейки по улиците той чуваше този глас който неможеше да избие от главата си мислейки
кой може да е и какво е станало. Минавайки по главната улица нещото което му направи впечатление беше, че там винаги имаше
таксита който работят нощна смяна, но сега нямаше никой освен слабо светещите улични лампи и паркираните коли. Сякаш беше
попаднал в изоставен от бога свят такава тишина като тази която беше в този момент дори той неможеше да си осигури когато
искаше. Тишината някак си го плашеше от предстоящото и нейзвестното, някак си беше несигурен в това което прави и още повече
- незнаеше за кой го прави. Вървейки към своя приятел и мислейки за всичко това което става; телефонния разговор, тъмнината,
пустощтта, снега, и всичко останало той стигна до уреченото място където го чакаше неговия приятел пушейки цигара.

- Абе днес не ти ли се струва малко по-странно от обикновенното? - каза приятеля му. - Забележи, някак си като ли, че този
град е умрял... Странно, много е пусто за 4 през нощта, пък да не говорим, че е доста по-тъмно от обикновенното тъмно,
тишината - наистина е много тихо някакси нерално. А пък да те питам, направи ли ти впечатление, че е много топло? Сякаш не е
зима ами есен...
- Да, именно поради такава причина и аз ти се обадих, преди няколко минути ми се случи нещо много странно. Незнам какво да
мисля и какво да предприема... Объркан съм, трябва да ми помогнеш. - каза той с леко потреперващ глас.
- Разбира се, че ще ти помогна знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, но първо ако ми обясниш какво става знаеш, че няма
да ти се разсърдя. - каза приятеля му като забрави всичките заобикалящи ги странности.
- Okay, нали знаеш как обичам да си седя пред компютъра и да разглеждам разните сайтове на конкуренцията, е това няма
значение сега. Одеве ми звънна телефона и някакъв странен женски глас звучеше доста странно по телефона, думите й бяха доста
странни - някак си несвързани. - каза той като си припомни уплашения й глас.
- Чакай, чакай сега - нищичко не разбрах от това което ми каза. - каза приятеля му. - можеш ли да ми обясниш какво точно
стана?
- Ами, одеве ми звънна телефона, от проведения разговор разбрах само, че някой е в беда - уплашен е от тъмнината и тишината
която е обвила града ни, но така и неразбрах кой е това и откъде ми има телефонния номер.
- А, я да те питам провери ли после в приетите ти повиквания номера? - каза приятеля му с надеждата там да има номер. - Я
провери, може да има номер.
- Един момент. - той извади телефона и за негово голямо учудване нямаше номер. - Няма номер. Странно, но номер няма - каза
той доста изненадан от това.
- Наистина странно ми звучи всичко това което ми казваш. - каза приятеля му с известна доза недоумение от това което става. -
Какво искаш да направим, да я потърсим?
- Честно казано, точно това искам - ще се почувствам по-добре. - каза той с леко обнадежден глас. - Само, че незнам откъде ще
започнем и какво и най-вече кой ще търсим...
- Добре, ще отида да проверя дали някой е изчезнал безследно през последните 12 часа, а ти се прибери и когато свърша ще ти
се обадя да се срещнем пак. - каза приятеля му...
- Така да бъде, провери и ми се обади - каза той и в този момент запали цигара.

След като се разделиха той тръгна да се прибира. Докато вървеше по пътя завкъщи изведнъж задуха много силен и странен вятър
още по странното беше, че това беше черен вятър който се приближава към него. В първия момент той не реагира на това което
става като го помисли за плод на страховете си, но после когато вятъра се приближи и го сграбчи той се стресира до такава
степен, че изпусна цигарата и телефона си. Необяснимо за него този вятър го влачеше на някъде накъдето дори той незнаеше къде
отива - отиваше в тъмнината. Той до такава степен се беше уплашил от неизвестното и непонятното, че тъмнината и този вятър
само го правеха по уязвим на тези течения от странности който преживяваше. По едно време дали от страха, дали от това, че се
беше примирил че няма да може да спаси себе си и момичето което му се беше обадило и което го въвлече във всичко това той
затвори очи и се остави на вятъра да го носи накъдето той поиска. Страха от незнанието какво ще последва от тук на сетне
най-много до уплаши. Отдал се на вятъра той попадна в черна дупка в която дори той самия неможа да разбере как се беше
озовал, ходейки, търсейки малко светлина да разбере какво има около него той разбра, че е попаднал на същото място където
беше попаднало и момичето с една единствена разлика - тя имаше телефон. С тези мисли в главата с всичкия този страх от
неизвестността която последва в главата му изкочи пак онзи глас "Помощ!", "Помогни ми!", "СТРАХ МЕ Е!". Този път той се
питаше дали наистина го чува или е плод на въображението му, още един въпрос на който неможеше да даде отговор. Седейки и
мислейки за това което му се беше случило или седейки и обърквайки се още повече от настъпилите събития той се сети за
красивите мигове който живота му беше подарил - сети се за това как се дипломира, за това как до него винаги имаше някой
който да му помогне в тежки и безизходни ситуации, сети се за истинските неща в живота си които му даваха сили да продължава
напред - но сега нещо се беше вкопчило в него и той неможеше да мисли трезво, неможеше да си даде реална оценка на това което
му се случва. Дали всичкия този поток от странности имаха нещо общо с него, дали той беше жертва на някакви тъмни сили все
въпроси на които неможеше да си отговори нещо го спираше нещо което беше вътре в него. Нещото което не му даваше да обмисли
сутиацията като ли, че беше свързано с гласа който беше чул по-рано сякаш нещата бяха взаймно свързани. Лутайки се в
тъмнината той съзря черен сиует който малко или много му даде надежда, че може би е спасен или, че това е момичето което му
се беше обадило за помощ - главната причина да попадне тук.

- Кой е там? Има ли някой? - каза той с доста объркан и треперещ глас.
- Помощ! - каза сиуета като се ту отдалечаваше, ту приближаваше към него
- Кой си ти и какво се е случило? - каза той с явна искрица на надежда, че не е сам. - Кой те доведе тук? Сама ли си?
Нараниха ли те?
- Помогни ми! - каза сиуета. - Тъмнината ме плаши, страх ме е, незная къде съм и как съм се озовала тук. Трябва да ми
помогнеш.
- Добре, ще ти помогна до колкото мога. Имаш ли спомени за това кой видя за последно и как се озова тук? - каза той като
тръгна да се приближава към бягащия сиует
- Незная как попаднах тук, страх ме е. Тъмнината ме плаши. - каза сиуета с уплашен глас.
- Стой там, идвам при теб, недей да мърдаш от мястото си. - каза той и се втурна с бързи и сигурни крачки към сиуета.
- Добре! - каза тя

Втурвайки се към сиуета той неразбираше защо тя постноянно се мести напред и назад, сякаш искаше да избяга от него, но нещо я
връщаше на началната й позиция. Бързайки към тъмния и привличащ сиует на момичето в него започнаха да се появяват искри на
надежда, че може би скоро време ще успее да излезе от тук където беше попаднал. В бързането си той колкото и да ходеше
нестигаше до сиуета, напротив струваше му се, че се отдалечава от него, страност по страност която неможеше дори за миг да си
обясни. Изморен и с последни сили той някак си се добра до нея, беше учуден как изведнъж от толкова далече успя да се
придвижи толкова бързо до нея - нещата на които тепърва щеше да търси отговори, но едно беше сигурно щом се добра до нея
страхувете му намаляха и единственото му притеснение беше това как ще успеят да излязат от там от където бяха попаднали.
Стуваше му се, че беше попаднал в черен лабиринт от който единствения изход е или жив или мъртав, но тъй като той беше от
тези хора които не се дават лесно беше решен да излезе от тук независимо от това през още колко препядствия щеше да мине.
Беше твърдо решен да разпита това момиче какво знае за това място и как е попаднала тук и дали неиния телефон е още в нея за
да се обади на приятеля си да му каже какво е станало.

- Как се озова тук? - попита той.
- Незная, нямам ни най-малка представа за това как се озовах тук. - каза момичето с вече успокоен глас, сякаш и тя имаше
тайна надежда, че някога ще излезе от този ад.
- Помниш ли нещо от това което ти се случи, имаш ли някакви спомени ? - каза той доста учуден от това, че момичето незнае как
е попаднало тук.
- Единственото което си спомням е, че се прибирах и че ме обгърна някаква тъмнина която ме доведе тук. - каза тя, сякаш
преживя ужаса и страха на ново.
- Добре, ще намеря начин да излезем от тук. Сигурен съм, че има изход.

Единственото на което той се надяваше беше светлината на деня да им покаже къде се намират, но до тогава имаше доста време
което беше ценно, защото незнаеше какво може да се случи през следващите няколко часа докато са тук. Именно този страх от
това, че незнае какво ще последва близките часове го караше да се притеснява и донякъде да се пита дали всичко това което
прави си струваше цялото това нещо което му се стовари на главата и което със сигурност ще остави доста черен отпечатък в
психиката му. Изведнъж така както си стоеше учуден се случи нещо странно - в съзнанието му започна да тече филм с живота му,
с успехите и пораженията които беше понесъл това като ли, че беше предвесник на неговата смърт защото той знаеше, че когато
стават такива неща обикновенно последвалите събития не са най-благоприятните за един човек. Дишаше тежко сякаш кръвното му
беше паднало до такава степен, че всеки момент сърцето му щеше да спре да бие. Той се уплаши до такава степен, че започна да
трепери толкова силно, че чак зъбите му тракаха и се чуваше продължително ехо. Самия той недоумяваше как може това да се
случва на него и как в желанието си да помогне ще го сполети това което най-малко очакваше. Така треперейки избиха и първите
капки студена пот - всички тези последвали събития бяха предвестник на неговата смърт. Нещото което той ни най-малко не
заслужаваше. Треперейки и потейки се с студена пот той загуби равновесие и падна. Падаше толкова надолу и толкова надълбоко
като гледаше как черния сиует на момичето постепенно остава над него. "Това беше" - каза си той "Умрях!" миг по късно, сякаш
времето се върна назад и той се озова отново в стаята отново пред компютъра отново в същия час 3:23 АМ отново с звънящ
телефон до него. Единствената разлика беше, че датата деня не беше 11.02 ами 13.02. Той беше изчезнал за 48 часа от които
нямаше спомен къде е бил и с кой. Това щеше да остане като "черния отпечатък" в съзнанието му.