Черно сърце

      Какво трябва да направя?

      Как трябва да се чувствам?

      Трябва ли въобще да чувствам?

      Какъв е смисълът?

      Както хората из площада постоянно сновяха нагоре – надолу, така и тези въпроси не напускаха главата ми. Но, за съжаление, колкото и дълго да се въртяха из съзнанието ми, отговорите им така и не идваха от същото място, от където са дошли. Те не дойдоха въобще. Затова се двоумях. Това ли да бъде или онова? Това ли да направя или пък нещо друго? Това ли да кажа или пък да замълча?

      Уплаших се.

      А когато се уплаша, знам, че най-добрият ми приятел е хладнокръвният разум. Но в момента дори и той не можеше да ми помогне. Не мисля, че бих могла да измисля нещо умно от клишираните успокоителни думи като: "Всичко ще е наред. Имай малко вяра." Или пък: "Знам, че е трудно. Разбирам те. Но знай, че съм до теб и малко по малко ще се посъвземем. Заедно." А може би: "Всяко зло за добро. И помни, че утрото е по-мъдро от вечерта. Просто имай малко търпение. Търпението и мълчанието са добродетели."

      Разбира се, стараех се да спазвам собствените си съвети. Особено, когато не знаех какво да кажа или направя, защото най-малкото щях да изръся нещо не на място или някоя друга глупост. Та аз самата бях достатъчно объркана. Как бих могла да помогна на някой друг, когато сама на себе си не мога да помогна?

      – Еми, не е нужно да стоиш тук, ако не искаш - мъжки глас ме изтръгна от мислите ми. - Ще те разбера, ако поискаш да си тръгнеш. Само кажи и...

      – Не, спокойно. Няма проблем - казах и направих опит да се усмихна. - Мога да се пазя. Психически, имам предвид.

      И настина бе така. Но не ми се беше налагало да се пазя от любим човек. Никога.

      Загледах се към центъра на площада. Видях с периферното си зрение, че той ме гледа. Наблюдаваше ме. Знаеше, че съм замислена. Но не смеех да го погледна. Макар и с периферно зрение, виждах колко са зачервени очите му, колко напрегнато и измъчено е лицето му... Не смеех. Щях да се поддам. Хладнокръвието ми щеше да се огъне. Трябваше ми още време, за да събера сили и смелост и да се опитам да прогона всякакво негативно чувство от себе си. Даже всички чувства, ако се налагаше. Колкото и коравосърдечно да звучеше.

      Стояхме така няколко секунди. Накрая събрах смелост и го погледнах с лека усмивка. Макар че почти веднага съжалих за нея. Той се мъчеше от скръб отвътре, а аз му се усмихвах насреща най-студено. А може би той не скърбеше толкова много? Все пак той самият ми бе казал, че не е толкова близък с нея и че очаква скоро тя да си отиде. И че няма да му е толкова тежко, даже напротив. Но сега лицето му бе изкривено от мъка. Колкото и добре да умееше да прикрива чувствата си, сега му личеше. Пък и може би точно сега не искаше да скрива чувствата си. А и нямаше смисъл да го прави пред мен. Много добре знаех, че смъртта е част от живота.

      Погледнах го, но той вече гледаше в друга посока. Какво ли си мислеше? Трябваше някак си да го успокоя.

      Приближих се към него и го прегърнах силно и плътно.

      – Обичам те! - прошепнах.

      – И аз те обичам! - каза ми той с дрезгав глас и също ме притисна силно.

      Но аз знаех, че едно "Обичам те!" няма да помогне с нищо. Или почти нищо.

      Не знаех! Не знаех нищо. Просто исках да изключа. Исках да премахна всичката му болка...

      И тогава стана.

      Усетих как ми се завива леко свят, като световъртежа все повече се забързваше. Исках да се отпусна и да заспя. Примигнах и картината пред очите ми се промени. Вече не бях на площада, прегръщайки момчето, в което бях влюбена. Сега бях на две преки от площада. Започнах да се озъртам учудена. Как бях попаднала тук? Къде беше той? Никъде не го виждах. Извадих от чантата телефона си. Нямаше обхват. Но аз винаги съм имала пълен обхват на това място. Извадих другия си телефон. И той нямаше обхват. Какво?! Не можех да проумея как така нямах обхват на нито един от двата си телефона, при условие, че бяха на различни оператори. И то на място, на което винаги е имало пълен обхват. Хората наоколо говореха по телефоните си. Не можеше да са се повредили и двата ми джиесема. Изведнъж.

      Прибрах устройствата и погледът ми зашари из навалицата забързани хора. Къде се беше дянал? И защо не помня как съм се озовала тук? Знам, че ми прилоша, но как се озовах права на сред центъра на града? Ако наистина ми беше станало лошо, би трябвало да съм припаднала и да се събудя лежейки на някоя пейка или в спешното. Нали? Но по-интересното бе защо не помня как попаднах там и то сама... А можеше това да е страничен ефект от припадането? Но досега не бях чувала за такова нещо. Странно...

      Тръгнах към площада, където за последно го бях видяла. И стоеше точно там, където го прегърнах за последно. Но някой го прегръщаше. Приближих се. При вида на човека, който прегръщаше, ахнах.

      Това бях аз!

      Но... Как?! Какво?! Това бе невъзможно! Сигурно сънувах или пък бълнувах, халюционирах...

      – Обичам те! - отново прошепнах.

      – И аз те обичам! - отново ми отвърна той с дрезгав глас.

      И сега какво? Бях припаднала, нали? Сега трябваше да се сгромоля в ръцете му. Но не... Нито той, нито аз помръднахме. А хората наоколо, както си ходеха, говореха, смееха... Замръзнаха. Имаше в центъра на площада едни деца, които се гонеха. Едно от децата бе замръзнало във въздуха, докато правеше разкрача си. В отсрещния край на площада един мъж с костюм изпусна телефона си. И устройството бе замръзнало във въздуха по време на полета си към земята. До мен и момчето на една пейка един човек бе замръзнал, докато отхапваше от дюнера си. Тези и още много други хора бяха просто замразени. Сякаш времето беше спряло. И само аз се движех... Но защо?

      Приближих се до нас. Погалих го по бузата като дланта ми следваше извивките на лицето му, след което премина към шията му и след това я отдръпнах рязко. Какво? Усетих нещо. Отново я сложих на врата му.

      Туп-туп...

      Бе ли възможно?

      Туп-туп...

      Но нали времето бе замръзнало?

      Туп-туп...

      Той имаше пулс!

      Проверих този на замръзналата мен... Нищо. Проверих и на човека на пейката - нищо. Проверих и този на една жена с малко дете - нищо и на двамата.

      Как всичко това бе възможно? Какво се случваше? Защо никой не се движеше? Защо се гледах отстрани? Защо само той имаше пулс? Защо въобще бях там? Сънувах ли? Реалност ли бе това? Ох, само как ми се искаше да знаех отговорите или да имаше кой да ми ги каже или пък подскаже някак си...

      Главата ми щеше да се пръсне от удивление, недоумение и въпроси без отговори.

      Отново проверих пулса му. Туп-туп...

      Може би той бе само замръзнал, но виждаше, чуваше и усещаше всичко. Виждаше, че времето е замръзнало, виждаше мен, която го прегръща и мен, която ни гледа отстрани. Може би замръзналата мен го бе замръзила...

      Опитах се да се отместя от него. Не бях истински замръзнала. Страхотно! Поне можех да се преместя. Отскубнах ръцете си от него, след това разхлабих неговата захватка и довлачих себе си до една от пейките и се сложих да седна. Изражението ми бе... напрегнато.

      Отново насочих вниманието си към приятеля ми. Той продължаваше да стои все така неподвижен. Докоснах гръдта му. Туп-туп... Сложих ухото си на нея. Туп-туп...

      И тогава видях светлина.

      Не обикновена слънчева светлина, не бяла и ярка светлина, а черна. Седеше като мъгла на бялата му тениска точно там, където бе сърцето му. И тя бе във формата на сърцето му. Надигнах тениската му. Какво?! Светлината туптеше... Опитах се да я докосна. И успях.

      О, боже мой! Какво?! Как?! Това казваше сърцето ми.

      Сега не е времето да се паникьосвам. Това казваше разумът ми. Послушах вторият. Но въпреки това ръцете ми затрепераха. Усещах пулсът си в тила, толкова ясен и отчетлив.

      Туп-туп... Казваше моят.

      Туп-туп... Казваше неговият.

      Туп-туп... Моят.

      Туп-туп... Неговият.

      Не знаех защо, но чувствах, че трябваше да махна черната светлина. Така бе правилно. Така исках.

      Тя се бе загнездила в гърдите му. Като пиявица, която изсмукваше живота му...Смело с двете си ръце обгърнах светлината. Бе сърце. Черно сърце. Стиснах я здраво и задърпах с всички сили. Черното сърце бе здраво закрепено. Но аз не се отказвах. Дърпах. Изведнъж по ръцете ми закапа черна течност. Черна кръв. Продължих да дърпам. И дърпах... И дърпах...

      Чу се пращене и след миг държах черното сърце в дланите си, далеч от любимия ми. Кръвта продължаваше да се стича по ръцете ми и да цапа дрехите ми. Усещах как пулсът на сърцето малко по малко отслабва, докато накрая спря и сърцето се съсухри, при което инстинктивно го пуснах и то падна на земята. Но вместо глухо тупване се чу писък. Пронизителен, оглушителен писък, който ме накара да се сгърча. Писъкът трая само миг. После се озовах в ръцете на възлюбения ми. Заоглеждах се. Хората наоколо се движеха, ходеха, говореха, смееха се. Усещах топлината на любимия ми.

      Той ме пусна и ме погледна с влюбения поглед, с който винаги ме гледаше. Леко се усмихна.

      – По-добре ли си? - попитах го.

      – Да - отвърна тихо той, след което отново ме грегърна силно и ми даде нежна целувка по устните.

      – Искаш ли да отидем на някое по-приятно място? - казах.

      – Да. Къде?

      – Където поискаш - гласът ми бе плътен и нежен.

      – Стадиона? - попита ме той. Кимнах.

      Тръгнахме към мястото. Но докато вървяхме, се обърнах назад към мястото, където бе паднало черното сърце. В плочката имаше тъмна вдлъбнатина с формата на човешко сърце.