Болят ме костите. Кожата ми изгаря. Сякаш някой троши всяка една костица в мен, след това пробива мускулите и кожата ми със счупените частици, докато не излязат извън тялото ми. Едва стоя на краката си. Нямам усещане за време и място. Будя се и навън е тъмно. Заспивам. Отварям очи и навън отново е тъмно. Често седя в леглото нощем вперил поглед в мрака. В нищото. Не зная буден ли съм или не. Опитвам се да си припомня как човек може да разпознае сънува ли или всичко, което се случва е реалност. Сещам се, че когато сънуваш обикновено имаш повече пръсти. Броя ги. Пет на едната и пет на другата. Броя ги отново. Няма разлика...Човек не може да чете в съня си. Отчаяно търся нещо с текст край мен. Виждам книга на лавицата в другия край на стаята. Опитвам се да стана, но краката ми не помръдват. Невъзможно. Сигурно сънувам. В този миг си спомням, че внезапното чувство на свободно падане или загуба на равновесие ще те накара да се събудиш. Рязко отпускам всички мускули в тялото си и се проскам на леглото. Нищо. Все така не мога да помръдна. Може би това е реалността. И тогава ме връхлита най-зловещата мисъл от всички. Не можеш да умреш в съня си. Каквото и да се случва винаги, винаги се будиш преди да умреш. Отново сядам в леглото. Впервам поглед в пространството. Не мога да видя нищо. Непрогледен мрак. Лавицата, книгата, масата...няма ги. Стаята е празна. Дори не е моята стая. Не знам къде съм. Няма врата. Само четири стени. Празни. Голи. Черен силует ме наблюдава от ъгъла на стаята. Вцепенен съм. Не мога да помръдна. Дори не мигам. Силуетът е тих и мълчалив. Усещам очите му. Пронизващи. Безпощадни. Бездънни. Разкъсват душата ми. Но не мога да ги видя. Скрити са зад качулка. Черната фигура се приближава. Крачи бавно към мен. Искам да изкрещя. Разтварям устни, но напразно. Нямам глас. Седя в легло без завивки и наблюдавам безпомощно. Силуетът е на метър от мен. Приближава се и сяда на леглото до мен. Мъждукаща лунна светлина си проправя път през малък процеп между завесите. Незнайната фигура има наметало. За кратко зървам цвета. Червен. Досущ като твоето. Искам да крещя. Да викам. Да раздирам гърлото си, само и само да ме чуе някой. Тишината наоколо е оглушителна. Силуетът протяга ръка и слага пръсти на устните ми. Усещам ги ледени. Сухи. Груби. Сякаш без кожа. Поглеждам надолу и успявам да зърна ръката й. Осветена от Луната...ръка без плът. Без кръв. Без топлина. Ръка на мъртвец. Дълги, тънки кости. Докосващи устните ми. Фигурата се навежда към мен и лицето й излиза от мрака. Твоето лице. Но как е възможно?! Същите златни коси. Същите бледорозови скули. Едва доловимо чипо носле. Пухкави устни. И тези очи... Пъстри, неповторими очи с кехлибарен оттенък. Слънчево момиче... така те наричах. На сантиметри от лицето ми, това момиче изчезва и силуетът се връща в ъгъла на стаята. Мигам. Клепачите ми ме оставят в неизвестното за миг и когато се връщам обратно черната фигура стои пред мен и ме гледа втренчено с изкривена усмивка. Празни, тъмни дупки вместо очи. Зловеща цепка на лицето вместо усмивка. Студен, вледеняващ смях отеква из стаята. Качулатият силует се навежда и ме целува. Тялото ми е студено...

          Отварям очи. Оглеждам се наоколо. Разпознавам стаята си. Лежа в леглото си. Отдъхвам спокойно. Облят съм в студена пот. Всеки сантиметър на тялото ми трепери. Ставам и си наливам чаша вода. Изпивам я. Втора. Изпивам и нея. Трета. Пресушавам каната. Устните ми са сухи. Напукани. Сякаш докоснати от Смъртта. Взимам черния маркер от бюрото и задрасквам поредния ден в календара – 297. Отивам в кухнята и плисвам две шепи вода на лицето си. Студеният допир на капките ме успокоява. Мокря ръцете си. После врата и косата си. Връщам се обратно в стаята и въздухът изсушава кожата ми. Усещането е великолепно. Прохлада. Лекота. Сядам на леглото и търся смисъл в поредния ден. Не намирам такъв. Слънцето някак е успяло да заблести в стаята. Свети в очите ми. Ставам и отивам да дръпна завесите. Поставям пръстите си в двата им края и осъзнавам, че вече нищо не блести в очите ми. Придърпвам ги и навън внезапно се оказва нощ. Тъмно е. Черно е. Мрак. Непрогледен, безкраен, безграничен, вечен. Поглеждам пръстите си в страх. Имам единадесет. Вдигам книгата до мен. Не мога да прочета заглавието ù. Дори не съм я виждал. Това не е моята книга. Усещам ледени тръпки по гърба си. Отпускам тялото си и падам назад. Очаквам твърдата прегръдка на пода. Но вместо това се озовавам в същата позиция, в която се опитвам да прочета заглавието на книгата. Обръщам се и не виждам нищо. Дишането ми е затруднено. Издишвам бавно и въздухът в стаята е толкова студен, че от устата ми излиза пара. В ъгъла на стаята стои черната качулата фигура. Гледа ме. Затварям очи. Не искам да ги отворя. Няма да ги отворя. Чувам как краката й се влачат по пода. Няма да отворя очи. Не. Усещам допира на кости до устните си. Но тогава се сещам за лицето ти. Отварям очи... и то изчезва. На негово място цари ужас. Силуетът поставя длан на гърдите ми и всичко в мен замръзва. Усещам как кръвта ми спира да се движи във вените. Сърцето ми забавя ритъма си. Туп-туп... туп... туп. След миг вече не го чувам. Но... нали човек не може да умре в съня си?! Странно... никой никога не ми е казвал какво ще се случи, ако умреш. Може би умираш наистина? В реалността? Кое е реалността? Сърцето ми спира да бие. Губя съзнание. Но усещам болка. Счупени кости, разкъсана кожа. Въпреки че...имам ли съзнание, ако сънувам? Толкова много въпроси, а толкова малко отговори...

          Всяка нощ изживявам една и съща случка. С времето се научих да ценя компанията на черния силует с червената пелерина. Търпях ужасът му, за да видя лицето ти. Толкова отдавна бе последния път, в който зърнах истинското ти лице, че вече не съм сигурен дали това, което виждам е наистина то. Или ти. Но това е единственото, което имам. Не знам къде си. И как да те открия. Освен...нощем когато се срещам с нея. За миг ми причернява... Отварям очи и се озовавам на леглото си. Седнал. Вперил поглед в пространството пред мен. Вдигам поглед и виждам календара на отсрещната стена. Последният отбелязан ден е с номер 296. А ти, сънуваш ли?