Болят ме костите. Кожата ми изгаря. Сякаш някой троши всяка една костица в мен, след това пробива мускулите и кожата ми със счупените частици, докато не излязат извън тялото ми. Едва стоя на краката си. Нямам усещане за време и място. Будя се и навън е тъмно. Заспивам. Отварям очи и навън отново е тъмно. Често седя в леглото нощем вперил поглед в мрака. В нищото. Не зная буден ли съм или не. Опитвам се да си припомня как човек може да разпознае сънува ли или всичко, което се случва е реалност. Сещам се, че когато сънуваш обикновено имаш повече пръсти. Броя ги. Пет на едната и пет на другата. Броя ги отново. Няма разлика...Човек не може да чете в съня си. Отчаяно търся нещо с текст край мен. Виждам книга на лавицата в другия край на стаята. Опитвам се да стана, но краката ми не помръдват. Невъзможно. Сигурно сънувам. В този миг си спомням, че внезапното чувство на свободно падане или загуба на равновесие ще те накара да се събудиш. Рязко отпускам всички мускули в тялото си и се проскам ...