ЧЕТЯЩОТО МОМИЧЕ

     Заровила се е в книгата. Сякаш не може да излезе, запленена е. Докато чете, косата ù пада: забулва и нея, и книгата, все едно за да скрие поредния свят, в който се е пренесла; за да може да го има само за себе си; да го лиши от натрапници… все едно го пази като съкровище.

     Около нея хората имат чувството, че попитат ли я нещо или ù подвикнат, в отговор ще получат само мълчание… Тя даже няма да потрепне. Само тялото й присъства. Духом е изгубена. Цялото й същество е пропито с думите, по които очите ù бягат. Понякога се чуват въздишки, било то от изненада или разочарование, или тъга. Някой път дори плаче, друг път се смее. Прави го непринудено, толкова искрено, че ти се приисква самият ти да вземеш книгата.

     Влиятелна е. Изглежда все по-умна и съсредоточена с всяко обръщане на страниците. „Загубена е”, казват някои, но тя е точно там, където иска и има нужда да бъде.

     Обзема те страх, че няма да се върне. Питаш се защо го прави… Толкова ли не намира смисъл в нашия, реалния, жесток и скучен свят? Сякаш чака нещо, което да си заслужава достатъчно, за да вдигне глава от страницата, в която е потънала до чело.

     Ще се върне ли? Колко на брой са световете, в които се е скитала? В колко измислени личности се е влюбвала; с колко се е сприятелявала; колко е искала да убие? Какво е научила; как го е понесла?

     Загубила се е в книгата. Ще се върне ли?