Криех се. Бях потаен. За доста хора бях като портрет на стената-гледаха ме и се чудиха защо съм символ на самотата, която изпитваха. Предубедеността им, разбира се,

не им позволи да ме попитат,

а ме наблюдаваха като атракция в Зоопарк.

  Презирам тази провокативност и това, че искаха да предпазят повече себе си, от колкото да подадат ръка заради убежденията, които така злобно защитаваха, но не живееха според тях.

    Трябва да тръгвам... Колкото и да не искам, нуждая се от околна среда, която не ме засилва към лабилни мисли. Отчаяно желаех да ме пуснат. Преследват ме не само хора, а и токсични мисли.       

Също като паднал ангел бродих, докато се свързвам с бошуващия огън вътре в мен, не заради друго, а за една жена-най-голямото изкушение създавано някога. Не обвинявам никого освен себе си, защото се съгласих да бъда част от нещо повече и отново Аз бях причината да разтрогнем този съюз. Влюбих се в думите й, в погледа, онази непреклонност, която очакваш да покажат дори да споделиш нещо грозно за себе си. 

Непосредствено след като обстойно описах колоритното си положение, й заявих, че съм хаос, тя отвърна, че точно това е любимото й нещо-

да подрежда.

Сега се сещам за този момент, в който продадох душата си за една вечер.

     Сляпо вярвам, че накъде там тя все още мечтае да ме подреди като пъзел, за който ще й трябва цял живот да го завърши.