Той беше ниско и грозновато момче. Лицето му бе нашарено с младежки пъпки, дрехите му бяха омачкани, а косата му вечно беше разпръсната на много посоки, все едно току-що е станал от сън. Беше бедно момче. Родителите му едвам свързваха двата края, а в общество, в което се цени изцяло материалното, оцеляването му бе почти невъзможно. Но той се отличаваше с нещо от неговите заможни връстници. Той бе непрестанно усмихнат. Докато богатите му съученици ненавиждаха живота, той беше щастлив дори и без пукната пара в джоба си. Търсеше щастието в дребни работи. Всяка сутрин той ходеше на поход в планината, а вечер гледаше залеза на едно приятно местенце, отдалечено от градската обстановка. Беше вечно сам, въпреки таланта му да е постоянно усмихнат. Хората го гледаха с презрение заради отчайващия му вид, но той равнодушно приемаше всяка обида и критика. Веднъж, след училище, бедното и щастливо момче тръгна към онова отдалечено местенце, където наблюдаваше красивия залез. На ъгъла го пресрещна син ...