Всеки път, на прибиране от училище, с Димитър се състезавахме кой пръв ще стигне от автобусната спирка на улица "Ландос" край основното училище "Димчо Дебелянов до входната врата на блока ни пред улица "Елба".        

Той винаги съумяваше да ме изпревари! Но все пак беше значително по-слаб от мен, даже, честно казано си бе клощав. В нищо друго не го биваше. Макар че ме беше малко срам да дружа с него, тъй като си беше доста задръстен, за мен си оставяше най-добър приятел. Тъй съвсем бе като дете. Понякога, просто ей така, само за да видя дали ще го направи го карах да ми купува закуска, докато аз си стоях на топло в стаята. Ако някой искаше нещо винаги се обръщаше към него. Веднъж нарочно хвърлих химикал по едно момиче от класа и го накарах да ми го донесе. Всички ни гледаха. Той просто се усмихна, изправи се и се помъчи доста, за да вземе химикалчето, тъй като то беше паднало под чина на едно момче. Съвсем ми дожаля за него, даже ми стана особено симпатичен. Въздигна се в очите ми толкова много, че едва ли не му се възхищавах.

      Днес не беше в настроение, а това се случваше много рядко. Дори не ни се вярваше, че може да бъде тъжен. Пред нас той винаги трябваше да бъде весел и покорен. Ужасно е- ужасно е, че толкова рано свикваме да господстваме над някого. Детето, веднъж познало, че може да манипулира, да накара някого да го послуша, става ненаситно в това, да намира нови обекти и поводи, за да наложи волята си.

     Двама деветокласници постоянно го наричаха пред всички "кльощо".

- Димо, момче,  ти ядеш ли у вас въобще?- попита го съвсем иронично едно момче от класа.

-Да, разбира се!- му отговори Димитър съвсем сериозно.

- Виж се, къв си кльочав...- се обади друго смеещо се момче.

     Димитър се подсмихваше, но просто така, само за да покаже, че разбира от шега, сякаш казваше- "Хей, вижте ме! Разбирам от шега и съм безпределно самоироничен. Мога да бъда ваш другар!"

     Часът започна, но зад нашия чин, където бяхме заедно с Димитър, се чуваше много мазен дразнещ смях. Обърнах се и видях, че Мишо и Стоил ( наши съученици) се подсмихваха и ми сочиха Димитът с очи. Попитах, кимайки, и те ми показа телефон, а на него фейсбук профила на бащата на Димитър, когото наричаха просто "Кокали" (явно приятелят ми се е метнал толкова слабичък на баща си). Димитър не търпеше шеги с баща му. Сякаш нещо ставаше с него, преобразяваше се. Ставаше намръщен, дори злоблив. Бе изключително странно, да наблюдаваш как човек, който до преди малко се смееше и покоряваше, да измени лицето си, да свъси вежди, как злобата бавно се изписваше по лицето му, как очите започваха да се пълнят с кръв, да блещукат особено, да прочетеж желанието му да хване оскърбителя си за гърлото и ако е възможно да го изтръгне.

      Когато часът свърши Мишо започна да се бъзика.

- Баща ти има ли поне 60 кг? На бас, че съм по-тежък от него! 

Димитър веднага си помрачи лицето.

- Димо- обади се все още кискащият се Мишо- навярно и майка ти е по-тежка от него?!

След него се обади Стоил,  който му подражаваше.

- Ми че да, навярно тя и го бие!

Момичетата се кискаха  от смях, а Мишо започна да им показва бащата на Димитър, по-точно профилната му снимка. На снимката, честно казано, той гледаше съвсем идиотски, а и беше гологлав, което засилваше ефекта на комичност. Всички запопнаха да се смеят, а като видях снимката не се сдържах и леко се подсмихнах. Димитър видя това, изправи се и от нищото ми зашлеви шамар. Всичко стана много набързо. Останалите, но най-вече аз, бяхме в недоумение. Навярно всичко щеше да си продължи по старому, ако беше ударил някого друг, дори и да  бе учителят, но той зашлеви мен- може би единственият човек, който го уважаваше поне малко. Той веднага си тръгна, но нищо нямаше да си остане така! Утре щях да намеря начин да му го върна с лихвата! Не е познал! 

     Прибрах се сам и очевидно в раздразнено състояние. Цяла вечер в ума си предъвквах ситуацията и си представях как утре ще си отмъстя. Стана късно и си легнах да спя. В стаята беше толкова тихо! Чуваше се как работи климатикът, даже усещах как сърцето ми бие. По едно време над нас (където живееше Димитър) някой бе запопнал да вика, всъщност няколко души.

-Недей да ходиш! Може да се карат. Това не е наша работа!- се чу да казва мама, явно разговаряйки с баща ми.

- Изчакай!- каза баща ми, за да чуе по-добре.

-Недей отивай! Чу ли?- повтори мама.

-А бе, млъкни!- се изнерви баща ми.

И двамата се ослушваха внимателно.

-Бързо ставай! На някого му е прилошало! - каза мама.

Баща ми стана и излезе рязко от вкъщи. Движенията му сами по себе си внушаваха нещо притеснително. След него излезе и мама. Не издържах и тръгнах след тях. Виковете идваха от апартамента на Димитър. В първата стая, както в салона имаше хора. Сестра му, брат му и дядо му плачеха. Бързо стигнах до втората стая. Там вече бяха майка ми и баща ми. На земята в безсъзнание лежеше баща му. Майка ми, която работеше като болногледачка,  беше бръкнала в устата му, за да провери дали не си е глътнал езика. Той лежеше с полуотворена уста и с побеляло лице, а очите му бяха отворени, силно изпъкнали, но нереагиращи на нищо. Зъбите ми започнаха да тракат ужасно, разтрепериха се и краката ми. Казаха ми да се обадя на 112. Телефонът ми бе у нас, затова слязох обратно. Обясних ситуацията по телефона, но самият аз бях неадекватен от видяното, поради което закарах телефона, за да говори мама. Вече бяха поставили бащата на Димитър върху кревата. Всички плачеха. Погледнах внимателно човека, паднал в безсъзнание. Лицето му беше побеляло, а устните му бяха леко изкривени и леко се гърчееха в конвулсии. Един мускул на шията му, с изпъкнала вена, шаваше бясно, сякаш вената щеше да изкочи. Зъбите му започнаха да тракат. Не можах да издържа и се прибрах. Димитър го нямаше - беше излязъл за помощ. Легнах на леглото си, а картината на тракащите зъби ме преследваше. Този, същият смешен човек, поради когото се смеехме днес... по дяволите, той скоро щеше да умре...