Човешки сезони

(ЛЯТО)

Ездачи сред буря

Деян Апостолов

"I was caught
In the middle of a railroad track (Thunder) 
Looked around,
And I knew there was no turning back (Thunder)
My mind raced
And I thought what could I do? (Thunder)
And I knew
There was no help, no help from you (Thunder)
Sound out the drums
Beatin' in my heart
The thundering guns!
Tore me apart
You've been - thunderstruck!"

(AC/DC – Thunderstruck)

Някак озовах се по средата на железопътна отсечка. (ГРЪМ!)
Огледах се.
Бях наясно, че няма връщане назад. (ГРЪМ!)
Умът ми препускаше
и се почудих... какво мога да направя? (ГРЪМ!)
Знаех си,
че, ти няма как да ми помогнеш, просто няма. (ГРЪМ)
Чувах барабаните...
Биещи в сърцето ми.
Яростни изстрели долавях!
Те ме разкъсваха...
Ти си... ударен от гръм!

(Превод - Rabbit (Йосарян )  http://otkrovenia.com/)

Лудостта е онази повреда в съзнанието, която не може да бъде поправена.

            - Пази се - викна Себастиан.

            Нямах време да реагирам. Баща му стовари юмрук в лицето ми. Усетих как устните ми се премазват жестоко между кокалчетата на ръката му и зъбите ми. Усетих вкуса на кръвта, която бликна в устатата ми. Усетих, че падам. После мрак... но все още усещах. Усещах ритниците и всички злобни удари попадащи с гневна мощ в тялото ми... Бях му паднал в ръчичките.

 ***

"Rode down the highway Broke the limit, we hit the town.."

Карахме по магистралата, без да спазим ни един знак, ние ударихме града...

(AC/DC – Thunderstruck)

 ***

Магистралата се извиваше в последните си няколко километра. Зад този завой се криеше градът. Настъпих педала на газта и асфалтът под гумите на колата започна да чезне все по-бързо. Скоро щяхме да сме там – Варна.

Не смеех да погледна Себастиан през целия път. Очите ми открадваха няколко несподелени мига, но той сякаш не беше с мен в колата. Беше страшно притеснен и след „случката” беше потънал дълбоко в себе си... а там нямаше място за двама. Горкото хлапе бе преживяло толкова много през скапаните си четиринадесет години, но нищо не можеше да се сравнява с тази вечер. Нещата се объркаха и сега няма връщане назад. Затънали сме до шия в лайна... И понеже съм от тия хора, който не вярват, че с някакъв инцидент може да се активира спусък, дълбоко скрит в онова прашно кътче на мозъка, който може да те накара да откачиш напълно, ми се ще силно да вярвам, че причината за моето падение е някак по-комплексна и се крие назад в моят живот.

Казвам се Борко. Всъщност,  Борислав и съм на седемнадесет години. Спокойно, няма да ви поучавам! Едва ли ще искате съвети от някакво хлапе. Ще ви разкажа моята история... такава, каквато я изживях и почувствах. Няма да спестявам нищо!

Всичко започва с някаква досадна грешка – моето зачеване. Не зная дали някой освен мен е имал полза от това, но и не ме интересува. Майка ми – Стела, е от тези жени, за които старите съседки казват „Защо Господ дава деца на такива?” и може би това е най-точното описание, за което се сещам. За радост, Господ е имал достатъчно акъл в главата и след моето раждане нещо в детеродната й система се обърква до такава степен, че тя остава безплодна и обречена да има само мен. „Голям праз” сигурно е казала и тогава женицата, както обича да го повтаря винаги.

За съжаление, що се отнася до спомените, съм като по-голямата част от хората – сладките детски години ми се губят напълно и освен няколкото мига, които проблясват като стотинки, паднали на дъното на бетонен фонтан, не се сещам за нищо съществено. А може би, защото нямаше такова? Пътувахме и то много. Често сменяхме квартири, а майка ми често сменяше мъжете, които трябваше да наричам „татко”. Израснах сам. Не мога да се сетя за някаква особена грижа от родителското тяло и, като се изключат няколкото доброжелателни съседи, които от съжаление ми помагаха с „нищо за нищо”, мога смело да твърдя, че се отгледах и възпитах сам. Имах късмет, признавам, и то голям. Бях и съм изключително силен и здрав. Не помня да съм се залежавал болен на легло, може да има такъв момент, но той си остава дълбоко скрит в дъното на моите спомени. Не израснах на улицата, както се очакваше, въпреки че майка ми често ме „молеше” да изляза от квартирата ни, за да може да се срещне с приятелите си. Щели да пият кафе, така ми казваше и моето детско съзнание се съгласяваше с това, без много да се противи. Сега, като връщам лентата назад, си давам сметка, че майка ми пиеше страшно много кафе на младини. Не се оплаквам – честно, поне гладен не ме е оставила жената никога. Сякаш за нея родителството се изчерпваше с това да бъда нахранен.

Ако бъда честен, сред „татковците” ми имаше и няколко свестни пича, но, колкото и търпеливи да бяха спрямо майка ми, тя успяваше да ги прогони всичките – злобата й посяваше отровни тумори в душата им и те побягваха с отвращение. Някой дори ме съжаляваха, аз тях - също. Не ми липсваха, защото бях спрял да си правя труда да ги харесвам. Годините се нижеха една след друга и аз растях. Едничката мисъл в главата ми бе надеждата да мога да се разкарам от този мизерен свят, в който не живееш, а преживяваш.

Не познавам баща си, но определено не приличам на майка си. Тя е много дребна жена – все пак ви споменах, че е злобна, така че сигурно сте се досетили, а пък аз съм страшно едър. Едва ли познавате много тийнейджъри като мен. Малко преди да навърша петнадесет години, тежах около осемдесет килограма... сега съм малко повече, но не оставайте с впечатление, че съм дебел – точно обратното. Дори за момичетата от класа ми съм страшно парче и, ако не бях толкова странен, сигурно щях да минавам за готин. Към метър и осемдесет съм висок, с дълга чуплива коса, която нося на опашка, доста груби мъжки черти, огромни ръце и гръден кош и добре оформени мускули на цялото тяло. Имам сини очи – напук на кафявите майчини. И, като капак, започнах да се бръсна още на дванадесет. Просто тялото ми се промени много рано, може би, за да се адаптира към нуждата да се грижа сам, а може би, защото просто така се случи.

Бях се примирил с нещата и всичко вървеше добре. Живеех и броях дните, докато завърша. Но за шестнадесетия ми рожден ден, ако бъда искрен - два дни по-рано, майка ми направи най-гадния „подарък” в целия ми живот. Естествено, че беше изтъркано и очаквано – нов татко, но този път се налагаше да се местим отново, а аз дори не познавах човека, макар че, ако продължите с моята история, едва ли думата човек би била най-подходяща за него.

Антон живееше в Шумен, а до там си беше доста път. С майка ми бяха лудо влюбени, така ме уверяваха и аз трябваше да се съглася с техния избор, потъпквайки моя собствен. В началото нещата дори изглеждаха нормални. Сякаш, ако не гледах през черната призма на моя песимизъм, можех да видя прекрасната гледка на едно зараждащо се семейство. Антон се опитваше да се държи безразлично, защото бе осъзнал, че няма смисъл да държи любезно; още щом се запознахме разбра, че отношенията ни ще вървят гладко единствено и само без излишно лицемерие.

Къщата му се намираше в края на града, квартал Дивдядово (впоследствие на това място щях да се сдобия с най-невероятните спомени в живота си). Къщата му беше огромна - на цели три етажа. Беше крайна, някак самотна, издигаща се на най-високия хълм в околността. Къщата му не беше стопанисвана добре, личеше ù, ако се загледаш нощем, можеш да я оприличиш с някаква къща на ужасите, злокобно надвесена над останалите къщурки, които стоят плахо сгушени под величествената й сянка. В тази къща научих много за живота, всъщност много за човешката злоба и гняв, но някак те се превърнаха в начин на живот, така че мога смело да говоря, че научих много за живота там. Той смърди! Поне моето парче, дарено ми от бога, се падна гнило. Съжалявам...

Настанихме се през май в Антонови и до края на лятото животът вървеше безсмислено за мен, а за майка ми и нейната любов може дори да е бил розов. Но с течение на времето той показа истинското си лице. Принципно стоя мирно и кротко в нова компания. Изучавам. Поведението на хората е толкова предсказуемо и много лесно намираш начин дори да го контролираш, стига да имаш някакви манипулативни качества. След седмица изучаване на новия ми „татко” не можех да открия нищо нормално в него. По-късно разбрах защо се получи така – той беше едно лудо, болно копеле. Поне като такъв ще го запомня, въпреки че, ако имаше поне малко справедливост на този свят – този кучи син трябваше да си отиде от него, без никой да го помни. Но няма как да го забравя... просто няма как да забравя човека, когото убих.

***

Спя и сънувам. Или само сънувам, изгубен в безсъзнанието си. Пропаднал съм в нищото, а по главата ми лази червена змия. Тя не лази, а по-скоро се е впила в челото ми и гърчи гнусното си тяло. Вкусът в устата ми е странен – сякаш някаква амброзия с вкуса на живота, примесен с този на смъртта, се е разляла в гърлото ми. Има някаква болка – тъпа обливаща ме целия, като ефирна перелина.

Аз не спя и не сънувам, този кошмар е истински.

Минава известно време докато се свестя. Умът ми се избистря и рецепторите ми нареждат цялата изкривена мозайка. Вися със завързани ръце и крака, провесен от тавана. Навсякъде тъмнина – намирам се в стая без прозорци, навярно мазе. Болката вече е по-остра и истинска. Високо над веждата ми струи кървава диря. Тя криволичи по цялото ми лице и стига до устните ми, които имат нейния вкус – на кръв. Устните ми - и те са подути, а щом прокарам език от вътрешната им страна, усещам следите от удара, който получих по-рано. Не правя опит да се освободя. Обмислям нещата – трябва да наредя пропуснатите моменти...

Мислите ми се прекъснати от неочакван звук. Нещо или някой в тъмнината хленчи. В първия момент си мисля, че просто ми се е престорило, ала след секунди долавям отново плахия стон.

Не може да бъде! ШИБАН ИЗРОД?! Да затвори Себастиан тук? Собствения си син?

Не мога да повярвам на случващото се, но скоро свиквам с мисълта, че не съм сам в този частен ад, сътворен от един болен мозък. Трябва да действам незабавно, но тъкмо реших да пробвам да се освободя и лепкава светлина се промъкна в мрака на мазето. Някой влезе при нас...