Имоджен лежеше в пухкавото си легло, завита до брадичката с топлото одеало. Минаваше полунощ, а тя не можеше да мигне. Странна нощ бе тази. Гледаше празно към тавана и ù се привиждаха малки сини точици, които танцуват в мрака. Затвори очи и духът ù полетя над стария парк на края на града. Уличните светлини още светеха и образуваха тайнствен полумрак... Тя тръгна сякаш в лабиринт, мина през фонтаните, от които тънки гласове я приканяха, шепнеха.. После се спря до розите, които срамежливо показваха цветовете си, мина и през катерушките и люлките, където малки самодиви играеха и тичаха, развявайки белите си рокли.Всичко беше толкова реално, сякаш само да протегне ръка и ще ги докосне. Тя ходеше със синята си пижама и босите си крака и някак съзнаваше, че сънува, но сетивата ù попиваха всичко с действителна сила. Накрая на парка, на пейката, където тя обичаше да рисува малки лунички, имаше някого. Човекът бе с шапка и сако, седнал по турски и свиреше на цигулка! Най-прекрасната мелодия. Им ...