7.06.2013 г., 23:26 ч.

Чудеса в полунощ 

  Проза
517 0 0
1 мин за четене

Имоджен лежеше в пухкавото си легло, завита до брадичката с топлото одеало. Минаваше полунощ, а тя не можеше да мигне. Странна нощ бе тази. Гледаше празно към тавана и ù се привиждаха малки сини точици, които танцуват в мрака. Затвори очи и духът ù полетя над стария парк на края на града. Уличните светлини още светеха и образуваха тайнствен полумрак... Тя тръгна сякаш в лабиринт, мина през фонтаните, от които тънки гласове я приканяха, шепнеха.. После се спря до розите, които срамежливо показваха цветовете си, мина и през катерушките и люлките, където малки самодиви играеха и тичаха, развявайки белите си рокли.Всичко беше толкова реално, сякаш само да протегне ръка и ще ги докосне. Тя ходеше със синята си пижама и босите си крака и някак съзнаваше, че сънува, но сетивата ù попиваха всичко с действителна сила. Накрая на парка, на пейката, където тя обичаше да рисува малки лунички, имаше някого. Човекът бе с шапка и сако, седнал по турски и свиреше на цигулка! Най-прекрасната мелодия. Имоджен замръзна на мястото си и дори щурчетата, които от време на време нарушаваха нощния покой, притихнаха запленени от песента на цигулката. Виждаха се само дългите бледи пръсти на мистериозния цигулар, те искряха в нощта като цигулки и с финес създаваха симфония. Когато гласът на цигулката замлъкна, момичето направи няколко уверени крачки към гърба на непознатия, точно преди да положи длан върху рамото му, той изчезна… като превидение. Имоджен рязко отвори очи, опипа леглото около себе си и с въздишка си припомни, че това е просто сън. Понечи да стане, за да оплакне изпотеното си, бледо лице… само че нещо я накара да спре. Щом дръпна одеалото, тя видя следи от пясък върху него и босите си крака и един смачкан бял лист от разцъфнала роза...

© Катерина Стратфорд Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??