Датата е 09.04.2007 година. И часовникът, и фактите показват, че е около 9 часа сутринта( пазарът вече е пълен с хора). А на един паркинг сме събрани 16 млади хора и двойно повече сакове. Развълнувани сме от предстоящото ни тридневно посещение на една местност близо до село Яврово. Целта на пътуването е да се запознаем с традициите, наследството, пространството и идентичността на района.

        Потегляме, впечатляваща е гледката на два автобуса, движещи се по тесен и древен път. Първото интригуващо нещо е особеният и неестествен контраст. Само на 10 километра от забързания и напрегнат град, попадаме на място, в което времето сякаш е спряло. Това, което вълнува е гледката, високи върхари - изкачват се, спускат се и така докъдето погледът ти стига (че и по-нататък). Въздухът е кристално чист, изпълва дробовете ти, толкова е чист, че ще ти е съвестно да запалиш цигара, ако пушиш. Ситуацията е странна - има не стопен сняг, облечени сме със зимни якета, а в същото време слънцето ни гали с лъчите си и земята е обсипана с кукуряк и минзухари...

         Пристигаме в една уютна и скътана между дърветата вила - ''Горски кът''. Собственикът и, Димитър Деведжиев, ни очаква. Опитите му да се направи на строг са неуспешни. Просто добрината, която излъчват очите му, не може да остане незабелязана. Това е човек с богат житейски опит. Знаем, че той ще ни разкаже случки, които наистина е преживял, а не такива, които е прочел някъде. Може да ни даде съвет, упрек, насока, но всичко, което изрече, ще бъде истинско, защото само преживяното е разбрано. Във вилата е чисто, подредено и комфортно, но нямаме много време да оглеждаме. Все пак сме тук ''по работа''. Преобличаме се и тръгваме. Цялата група върви в един такт по тясна горска пътечка. Опираме се ту за камъни, ту за трева (хубаво ни е, че гората, от която се страхувахме, сега е под краката ни) и ето ни. Пред нас е феноменът ''главата'', който за съжаление е почти унищожен най-вероятно от иманяри. Макар че, чудим се,  има ли смисъл да рушиш скала, за да търсиш злато в нея, след като логически е невъзможно някой да го постави там. Изводът е, че алчността понякога заслепява всичко рационално в нас... Следва работа с компас. Обясняват ни - не разбираме, обясняват ни отново - има проблясъци, но все пак не мисля, че сме готови да се загубим спокойно в планината. След това разпъваме и съответно прибираме палатки - тук сме много добри (аплодисменти). Сега се отправяме към екстремната част - по-смелите от нас ще се катерят и спускат по скала. Оказва се, че сред нас има смелчаги. Леко изморени от преживяното,  тръгваме към хижата. Доволни сме, че опровергахме мита, че днешната младеж, разбираш ли, не била организирана. Пълни глупости. Пу, да не ни е уроки. Научихме и направихме нещо ново(поне за нас). Имахме чувството, че сме първите, макар че пътеките , по които минавахме бяха отдавна утъпкани. Пристигаме в хижата, а по обувките ни има ситна историческа пръст, анцузите ни са в кал, а в косите ни има по някое и друго листо, но сме някак си щастливи (може би се дължи на факта, че на близо няма огледала). Преобличаме се и след кратка почивка слизаме за вечеря. Следват няколко часа, през които си живеем както си можем (музика, песни, танци, смях, весели истории и снимки, разбира се). След бурния ден е редно всеки да си вземе полагащите му се осем часа сън...

             10.04.2007 година - тук сме за втори ден, а вече се чувстваме ''като у дома си''. Преди обяд правим малка подготовка за предстоящия ни ден. Днес много ще се види, много ще се научи и много ще се ходи, разбира се... Около 13 часа тръгваме към село Яврово. Отново през гората. Пътека има - появява се там, където вървим. Дърветата около нас ни действат релаксиращо, защото гората мълчи, когато не ти се говори, подтиква те да търсиш отговори, ако такива са ти необходими. Носи се аромат на неизречени думи, запазени в руините. Ухае на сигурност. Тук реалността е красота и красотата е реалност, болката е любов, а мечтите - сбъднат миг. Никой не поглежда към часовника си, сякаш времето е с нас и ние с него. В нормалното ни ежедневие все някой ти казва,,закъсняваш'', а сега, в този момент, ние за пръв път гледаме на живота не като на състезание, а като на пътешествие. Виждаме ''другата България'' - така красива и така забравена. Думите са безсилни да опишат картината около нас. Ако беше име, щеше да е нежно, ако беше чувство, щеше да е истинско, ако беше мечта, щеше да бъде сбъдната, ако беше стих, щеше да се римува със сила и да е синоним на величие. След около един час ходене, пристигаме в селцето. Още в началото сме очаровани. Яврово е единственото място в България, на което хората и добитъкът (по-точно козите) се движат по отделни пътища. А селото изглежда... мило. Сякаш всичко върви назад към миналото, към основите, към истината. Може би, за да усетим вкуса на живота, ще ни се наложи да преживеем всичко отново. Къщите наоколо навяват тъга. В тях животът и движението са толкова спокойни, че всеки чужденец може би ще ги помисли за необитавани. Първо се отправяме към църквата - няма как да не ни направи впечатление мраморната чешма, направена в памет на Николай Хайтов. А непосредствено до нея е закачена плоча с безсмъртната мисъл на поета''крила имат само тия, дето сърцето им иска да лети''. Влизаме в църквата, където се делим на две групи с по 6-7 човека. Нашата група започва разговор с Елена Николова Балабанова.

                                          - Разкажете ни нещо за празниците по този край(първо се интересуваме от местните обичаи и бит).

       ПРАЗНИЦИ:

  - Вдигане на куните (иконите) - още е наричан ''ден на плодородието''. Чества се последната събота на месец май. Младите момичета вечерта преди празника вземат икони от църквата и ги окичват. Украсяват се и конете, и магаретата, а на врата им се закача шарена торба с храна. Празникът се изразява с обикаляне на няколко храма и местности. (Елена казва ''навремето много бяха обикалящите, а сега тук-там само по някой мъж, колкото да не залезе празникът''). Последна точка е ''Елена и Константин'' - там отсядат. Има музика, курбани и питки.

- Гергьовден хората от селото се събират на''Св.Георги'',макар че не всички ходят, защото е стръмно. Прави се служба в църквата, а след това обезателно ядат курбан и сютляш

- Друг честван празник е Илинден (20 юни), точно по това време явровци имат събор. Мечтата на местните е и днес да се съберат всички и да празнуват заедно.

- Чества се и Архангелов ден (тогава ходят на едно параклисче по пътя за Асеновград)

- Йорданов ден също се чества (ние питаме ''а къде се хвърля кръста'' - ''Ей тук си се хвърля кръста и знаеш ли колко е тържествено? В тъмно се хвърля, а сетне има обяд, но вече всичко се промени'' (поглежда нагоре)

                                        - Разкажете ни някоя по-интересна местна легенда?

                                        - Ами какво да ви кажа... има много местни истории. Моите баби много ми разказваха легендата за Стайкин камък... Навремето отиват дъщеря и баща на една нива да разчистят, обаче се появява едно малко облаче, завърта се и от него излиза красив момък, който рекъл:  ,,слушай, дядо, искам да ми дадеш Маруда за жена (аз от баба си знам, че е Маруда, обаче сега смениха името на Стайка, както го знам, така ви казвам), отивайте вие в селото, а аз ще ви изчистя нивата, обаче ще ми обещаеш, че ще ми дадеш Маруда." ''обещавам, добре'' - рекъл бащата. Обаче тръгват си те с щерка му по една стръмна пътека и като се обърнали назад, видели как облакyt помита всичко. И бащата казал ''Марудо, това не е човек, това е джин, змей''. И скрили Маруда, не са я пускали никъде да излиза. По Великден тя казала на баща си: ''аз ще изляза за малко да си поиграя с дружките, а в калабалъка  няма да ме познае джина''. Но както си играела хоро, облакът се завъртял и я грабнал, та е отнесъл до Стакит камък, преди беше Стакит, а сега от легендата вече му се вика Стайкин камък. Тая пещера е дълбока, не всеки може да влезне в нея. Маруда стояла вътре, а джина ходел, носил ядене, корени, животни, треви... Майка и през това време мислила как да я спаси и решила да иде да я викне да дойде на сватба. Забрала едно муле, отишла и казала така и така Марудо, брат ти се жени, трябва да дойдеш на сватба. ,,Как да дойдем, мале, мъжът ми е джин'', а майка и казала, че ще прати две мулета да ги заберат, да се качат и да тръгнат. Имало в пещерата една ниска масичка и няколко стола, те и сега си стоят. Майката си тръгнала, а Маруда напълнила в торбата и нещо. На връщане майката рекла ''ооо, мойта щерка кво ли ми е турила'' и като изтърсила торбата, видяла въглени. Изхвърлила ги и казала ''за какво ли ми ги е сложила'', обаче едно въгленче било останало на дъното на торбата и като се прибрала, майката видяла, че било злато. Та идват на сватбата - Маруда, пременена, хубава, а змеят се бил превърнал в пауново перо, което тя си била забола на главата. Като я видели, всички взели да и се радват ''оле, како Марудо, колко си хубава, колко си гиздава, ой какво хубаво перо имаш''. И това перо се кланяло напред-назад и както горяла фурната, хвърлили перото и залостили капака. От вътре се чул гръм и се чуло ''аз вас чаках да унищожа, а вие мене унищожихте''...

             ... Чухме тази привидно наивна история, една приказка, която обаче има дълбоко значение и поука (нека всеки сам си ги извлече). Ние не се опитахме да разберем всичко и да търсим логика. Просто сме сигурно в несигурното. Знаем, че тази история няма нищо общо с действителността, нито действителността има общо с тази история, но ние все пак вярваме, вярваме във вярата... Някой беше казал, че митът е по-могъщ от истината, а въображението е по-могъщо от знанието.

                                       - А за вас нещо да ни кажете - тук съм се родила, тук съм израсла, тук съм женена, имам 2 дъщери и внучка за женене, фамилията на мъжа ми произлиза от Девин, доколкото знам...

                                       - Как се готвите за празниците? - Навремето за Великден в моето семейство правехме по една фурна хляб, като в средата на питата поставяхме червено яйце, а около него бели за всички членове от семейството. Този хляб се нарича яйчник... (Елена щеше да продължи да говори, но я извикват, благодарим и, и набързо  я снимаме за спомен).

             От тук (пред църквата) нашата група се отправя към дома на Ангел Марчев. Той не знае, че ще го посетим, затова се надяваме, че обича изненадите. По пътя не срещнахме много хора - само 3-4 човека. В цялото село има само едно магазинче (някак си ми е странно как тези хора живеят на място, в което няма откъде да си купиш шоколад). Нашият живот прилича на цветен телевизор, а изведнъж  ни се връчва билет за черно-бял филм. Край чистите улици се редят порутени къщици, вероятно с течащи покриви, тук там сред старите постройки се отличава по някоя къща...

            Вече сме на прага на дома на Ангел Марчев. Той ни вижда от едно малко прозорче и излиза да ни посрещне. Представяме му се кои сме, що сме, а той и съпругата му (73 годишната баба Ани) ни приемат приветливо. В къщата на Марчев  обстановката е типична. На първия етаж има три стаи, като едната е непосредствено след входа. В нея има диванче, маса (на масата има буркан с рачел и един компот), мивка и хладилник. Във втората стая има две големи легла  и скрин, а в третата (стаята, в която стоят) има отново 2 легла, черга между тях, дървена масичка, телевизор ''Велико Търново'' и печка, на която освен ,че се топлят ,приготвят и храната си. Прави ни впечатление, че единственото огледало в къщата е приблизително 20 на 40 сантиметра. Това може би доказва, че наистина красивите хора не се нуждаят от огледало, което да им показва обаянието. Дядо Ангел сяда на един стол и очаква въпросите ни. Ние сме малко притеснени (пред нас стои човек, който вече е разбрал що е животът) Марчев започва да говори сам, почти без да изчака да зададем въпрос:

                                    - ''Казвам се Ангел Марчев, на 73 години съм, сега ще навърша 74 през април, още съм в трудова активност, но напролет 2008, вече няма да съм. Израснал съм тук в селото, занимавал съм се като за село - земеделие, крави, кози... Завършил съм основно образование. Бях добър ученик и учителите бяха доволни от мене. Учех тук, имахме училище до 7 клас. Бяхме 250 ученика, 150 души младежко дружество. В селото преди бяхме много, 1200 души, а сега сме останали около 80 човека, като в Яврово са записани само 30, а останалите само по избори. Имам 2 деца - омъжена дъщеря и син 59 набор, работещ в МВР (в гласа му звучи гордост. Забелязваме, че за него семейството е от голямо значение.)

                                   - Идват ли да те виждат децата? - ''идват, помагат ми, копат 1-2 градинки, гледам зайчета, преди година две и прасенца гледах, но възрастта си казва думата, затова ви казвам, деца, всичко си е с времето - младост, ах, младост, здраве, ах, здраве... че да имаш голямо имане, имоти, къщи, това всичко се пропилява, деца, а здравето не се купува с пари. (разбрахме завета на Ангел - добре е да имаш пари и нещата, които можеш да си купиш с тях, но трябва да се уверяваш, че не си загубил това, което не може да се купи с пари)... Яврово беше с много животни - 250 едър рогат добитък, 450 кози, имахме 5 мандри. Хората  бяха сиромаси, но щастливи. Турил едно парченце хлебец, турил праз лук или кромид лук и едно парченце зеленце, обаче кат иде на чешмата да се напие със студена вода, щото в селото имаме много чешми, на всеки километър, и като се напие и като викне ''айде да си напълня душата''.  Станка вика от там, Пенка вика от там, другата вика от там (смеем се... ех, тези жени... много сме впечатлени от факта, че за пръв път виждаме някой, който съпоставя бедност и щастие, звучи велико)... Помня на вашата възраст по улиците се събирахме и правехме хора, а вечер в зимно време обожателите се събираха по седенки. Тая вечер ще нижа тютюн на Стефка, утре на Стоянка царевица ще беля... а след туй нареждахме големи погачи. Варяхме си една тенджера сушени плодове, турим един грамофон и дънгара дънгара... веселим се...

                               - Знаем. че Хайтов е родом от тука, нещо за него  да  ни кажете? - ''Да, Хайтов е родом от тука. Мой приятел беше Хайтов. Познавахме се дълги години. Той е тука израснал, и той в бедно семейство Няма книга, която на да не ми е подарил на мене. Веднъж на Хайтов помощника бил помолил моята булка да му направи нещо тестено (баба Ани е прочута кулинарка). Обаче тя първо се притеснявала от мене - дали ще разбера, дали ще ревнувам и ме попита, а аз и рекох ''нека хапне човека, направи''. И тя разточи една тава с половин метър кори. На следващия ден Иван (помощника на Хайтов) пристига у нас с 10 лева и вика ''Анче, това от Хайтов подарък'', а моята булка му вика ''аз като е за 10 лева няма да седна да точа, просто добрина исках да направя, да ме запомнят'' А на другия ден иде Хайтов с книга в ръка, а на нея пишеше ''за доброто приятелство на Ангел и златните ръце на Анка, подарявам настоящата книга ''Диви разкази''... Та това е, деца, от сплотено голямо село останахме малко, все бедни, болни и стари хора. Само 2-3 крави имаме и 70 кози, а след година-две  и това ще изчезне.

                              - Казахте Марчев, от къде произлиза фамилията ви? - ''едно време прадядо ми се казвал Марко, а брат му Ангелия, като са се оженили, са се разделили, та и сега има два рода - Марчеви и Ангелиеви. Аз не помня дядовците си. Помня само дядо Николаки, големия му брат Колю, който се вдигнал в Куклен през 1890-1905, а най-малкият Васил бил голям хубавец, спретнат ергенин. Та кат заведел  хорото са го гледали всички. Едно време било модерно да заводиш хорото с потурите и да си закачиш грошове, така момите мислят, че много пари имаш. Само като мъничък един козел бил откъснал ухото на Васил, та взели да му викат Шучи, демек пръч без рога или човек без ухо, но момите го обичали въпреки кусура му. Васил много обичал да ходи с жени. И един път с една женена булка тръгнали към една нива в местността Малкото кале, зад ''Свети Илия''. Като са наобядвали, взел гайдата Васил и се качил на камъка и запял една много хубава песен, дето се пееше навремето: ''Либе ле, либе Загорке, дошло е време разделно, дошло е време да се разделим, да се забравим, кога морето пресъхне суха поляна да стане, на нея лозе да садим, лозето грозде да стане, гроздето вино да пусне, да пеем, любе, да спим и след това да се разделим'' Хубаво, обаче мъжът на тая жена бил наблизо и като чул гайдата, отишъл да причака Васил. И когато Васил се навел на чешмата да пие вода, оня му стрелял отзад с пушката и на място загинал. Сега тая местност се нарича Шутева Баруга, баруга на турски значи чешма, извор... ''навремето като стане хоро 4-5 ката, идеш смениш си гащите, смениш панталоните, миеш очите и бягаш на хорото. Сиромаси бяхме, петите ни се гледаха. Младежите все викахме ''това хоро аз ще го водя'', а така по хората и булките си избираха...

                              -А вие, вашата булка как си е избрахте? - ааа, тя ме откраде. Щото бях ем хубав, ем красив, ем трудолюбив, ем строен (жена му се смее отстрани)

                              - Имате ли някакви запазени наследствени предмети? - ''От дядо ми нямам нищо, защото му е изгоряло всичко, а от баща ми имам само една брадва, дето като сувенир си я пазя.

                              - А днешните млади как ги виждаш? По-различни ли сме от вашето поколение? - ''Гледай какво ще ти кажа, днешните млади разполагат с по-голяма свобода. Преди всяко семейство имаше поне по 4-5 деца, който имаше по-малко, го смятаха за некадърен, а сега всички имат по едно-две.

                             - По-възпитани ли бяхте от нас? - ''Имаше по-голяма дисциплина. Сабален ставаш рано и отиваш на училище, всяка сутрин се четеше молитва. Даже Хайтов, на писателя брат му веднъж ми удари плесница. Оти пред мене имаше един Петър, дето като почне да чете ''Господи, Боже,наш''... и пелтечеше и аз му се изсмях, а Хайтов отзад ми цапна врата с цялата си плесница...

     Вече имаме мнение за Ангел Марчев - това е мъж, за който не са необходими прилагателни, защото просто не може да остане незабелязан. Все пак продължаваме да разпитваме:

                             - Кое е най-важното в живота? - ''Кое е най-важното ли? Най-важното е да  обичаш хората преди себе си, да се спазват 10-те божи заповеди, но не съм съгласен да се учи религия в училище. Друго важно, деца, е честността. Да можеш да си легнеш с чиста душа. А вие сега имате нещо, което не можете да оцените - младостта, Тя е на първо място, Всичко давам да се върна на младини, младост, младост, ти отлитна надалече, няма да се върнеш вече... (замисляме се за младостта, странно е, че никога няма да си толкова млад, колкото когато започна да четеш това изречение)

                          -  Разкажете ни някоя случка от младостта си, пийвахте ли си доста? - ''Като млад пиех до 800 грама мастика, но не съм се напивал да ме носят. Веднъж на един събор се бяхме събрали  8-10 приятелчета и извикахме келнера Гаршон се казваше, и си поръчахме 50 кюфтета, 8 бутилки ракия, 2 литра вино и 4 хляба, пяхме, пихме, аз като млад много пеех.

                              - Някоя местна легенда да ни разкажете? - разказва ни легендата, която по-рано бяхме чули от Елена. Има някои разминавания, но като цяло е същата.

                             - Познавате цялото село, нали? - да, всички ги познавам, аз два мандата и половина съм бил кмет на селото. Сега не останах много, ако умра край селото никой няма да разбере даже (разсъждаваме над смъртта - всяко нещо има начало и край, нито една вещ няма да те последва, когато се прощаваш с белия свят, дано до тебе има близък и сърдечен да притвори очите ти и да те изпрати с покапала или преглътната сълза. Направихме оценка, най-важното не е раждането, не е смъртта, а - животът. Животът и виното, с което той ни гощава.)

                             - С какво се занимавате сега, виждаме, че около селото има много билки, животни... - ''по горите имаше  много яребици, зайци, тук-там имаше лисици, елени, сърни, но сега ловджиите са много - 35 души, те изтрепаха всичко. Събираме иглика, мащерка и маточина. Аз съм абониран за вестник ''Доктор'', даже знам толкова болести и рецепти, че мога да се конкурирам с някой доктор. Чух по новините, че туберкулозата се завръща. Та да ви кажа една рецепта - един месец се пие прясно мляко с топена мас по 100 грама на ден, а като мине един месец, три пъти на ден  мляко с яйце, чукнато вътре. Преди щях да правя топографска карта на района. но все още не съм... В Яврово са снимани няколко филма, като в единия и аз съм участвал, тогава бая парички взех...

                             - Кажете ни, колко са всички фамилии в селото? - ''Те са доста - Тафкови, Гечеви, Батинкови, Узунови, Кръстанови, Марчеви, Паунови, Паушеви (и още една-две, които не успях да разбера)... ''чел съм библията три пъти, в нея никъде не се казва да се лъже и краде. Жалко е, че има хора, които за  три лева те убиват. Против войната съм. Какво е това, тоя ''будаллък'', тая диващина в Ирак помита всички - и невинния, и бабата и дядото, и честния, и злия, смъртта, деца, помита всички, не подбира...

   Съгласяваме се мълчаливо с Ангел Марчев. Чудим се как един човек с основно образование може да бъде толкова мъдър. Усмихвам се (сещам се за множеството мои набори, които не могат да кажат две смислени изречения и всичко изречено от тях е от рода на: ''уфффф, тва слънце'' или пък ''ти ли ще ми кажеш, бе''...) Отиваме до съседната стаичка, където е баба Ани. Тя ни предлага да ни направи рогатник. От добра култура казваме ''не, не се притеснявай'', но любопитството ни тормози. Тя извади брашно, сол, мая... и започна да точи. Подава ни точилката, да опитаме и ние. Една по една се опитваме да разточваме корите, (но се молим, дано съпрузите ни не обичат баница). В крайна сметка криво ляво разточихме кори. Иначе като свикне човек, този метод (с точилката) е много удобен. Е, трябва да се пожертват една покривка и една българска тениска в името на рогатника, но си струва. Постепенно започваме да усещаме духа на селото и да свикваме с нравите му. Сега постъпваме като типични нашенци - отидохме неканени у възрастните хора, влязохме с обувките, разпитвахме, наядохме се и си тръгваме по живо по здраво (нещо като дойдох, наследих, развалих). Марчеви бяха очаровани от срещата си нас, личеше си по милия поглед. На излизане махаме за сбогом и се обръщаме от време навреме  към къщичката - не сме сигурни, че ще я запомним, но не сме и уверени, че ще я забравим някога. Останалата част от групата вече ни чака. Те също са имали интересни срещи. Сега идва пътя нагоре към вилата (не трябваше да го ядем тоя рогатник)... Има нещо много тъжно в изоставянето и напускането на някое място. След около час вървене пристигаме в хижата. В късната вечер си правим нещо като мини-купон. Всички опаковат багажа си, защото на следващия ден тръгваме към Асеновград. Запиваме, а това е най-сладкият сън  в живота ни. Заспахме уморени от изкачването, но доволни и заинтригувани от видяното.

                             11.04.07  - сряда е, днес си тръгваме. Малко ни е мъчно. Тук  прекарахме дни изпълнени с легенди, красота, мистика, доброта, творчество и летеж на въздуха. Махаме за ''довиждане'' на Димитър Деведжиев и потегляме. Пътят не е дълъг и много бързо се озоваваме на мястото, от което тръгнахме преди 3 дни. Слизаме  от автобуса и вече ни обграждат ''мили'' родни картинки. И пак сме в ежедневието... за кой ли път?! Шоуто трябва да продължи...