Утрото настъпваше бавно и малко лениво, не бързаше, животът наоколо все още спеше. Първите лъчи докосваха вече високите дървета, водата в реката започна да хвърля игриви отблясъци по вековните дънери наоколо, някъде се обади ранобуден папагал, когато внезапно се разнесе мощен рев. Рев, от който всичко екна, клоните се разлюляха, птиците се разкряскаха вкупом, разбягаха се малки животинки, напомнящи, че тя се събужда. Тя беше царицата на това малко райско кътче, тя - гордата Лъвица бе отново будна и може би отново гладна. Не познаваше чувства като -Жал, Милост, Нежност но и не знаеше какво е Веселба, Приятелство, Любов, не ги познаваше, защото беше единствената от рода си, незнайно как озовала се тук. А царството и беше малка котловинка, която бе оградена от три страни с високи планини, а четвъртата беше затворена от река. Откакто се помнеше, живееше тук, хранеше се тук, спеше тук, много пъти се бе запитвала какво ли има оттатък реката, но страхът от водата бе по-силен от нея. Тревожеше я и още нещо, бе започнала да усеща странни неща в иначе безпогрешните и студен реакции, тръпки преминаваха по цялото и тяло, появи се състраданието, след него надеждата, а на всичко от горе все по-често започна да стои до реката. До реката имаше един голям камък, достоен за неин трон и се взираше в отсрещния бряг с някаква надежда, с копнеж за нещо, което не познаваше. Изправена гордо върху камъка, ревеше яростно и неудържимо срещу слънцето и пейзажа наоколо. Този рев изразяваше цялата ненавист, злоба, отчаяност, недоумение, мъка и копнеж, който бушуваше в нейната душа, когато един ден на отсрещния бряг не се появи силует, отначало размазан и някак далечно приказен, той започна да нараства с всяка секунда, докато на отсрещния бряг не стъпи Той - Лъвът. Огромен, силен, с грива, която сякаш бе събрала цвета и блясъка на хиляди слънца, а ревът, който се изтръгна от неговите гърди, накара земята да се разтресе. В този миг сякаш всичко се срина в нея, загуби представи и рефлекси, надежди, страхове, кръвта в тялото и забушува като океан, погледът й се премрежи като слънцето, закрито от черни облаци. С треперещи лапи тя се опита да пристъпи към водата, когато се наложи да се сблъска с единственото нещо, което работеше още в нея. Страхът от водата, да, именно той я спря на ръба, битката беше тежка, тя - крачка напред, той - крачка назад, когато и последните и сили се изчерпаха от вътрешната борба и единственото, което се изтръгна, бе жалния рев на безпомощност. Трепереща, едвам държеше глава и гледаше отсрещния бряг, когато Той пристъпи към водата с решителни крачки, пренебрегвайки всеки и всичко. Тя беше неговото пристанище, неговата цел и неговия живот.