Тази сутрин правих любов. Най-страхотната в живота ми.
С морето, с пясъка, с чайките.
С изгрева, със силуета на магията, чиято материя ни обгръща.
Изчуках се с всички тях и никога не съм се чувствала по-задоволена.
Бяхме само аз, те и песента на Сленг - Мой свят.
Сляхме се и заченахме моята зрялост и надежда.
Всичко, за което си мислех през цялото време беше единствено за необятността на това, което притежава природата и за това, че се страхувам, че времето тук няма да ми стигне да се насладя на всички утопии, които съществуват под носа ми, непосредствено зад стената на битовизма, на която бях закачила сметката за тока и дневника си, в който пише, че Кольо и Пешо днес са говорили с друга.
Има толкова гениалност във всяка една вълничка, толкова свобода в полета на пилетата, които по принцип мислим за пържола, толкова дързост в пробива на светлината, която се пречупва за да ни даде ярко оранжев цвят над необятното синьо, ей така, за да ми напомни, че безцветното е тъпо и контрастът може ...