Цикъл на Кребс

                                                      Борислав Ичев

Цикъл на Кребс, цикъл на Кребс… цикъл на Калоян

Беше първия най-представителен ден от новата учебна година в природо-математическата гимназия. Дворът бе обширен и побираше стотици ученици, всички чакащи за грандиозните речи и спектакли, които щяха да се разиграят в чест на откриването на годината. По това време слънцето огряваше обилно това място и създаваше у всеки от аудиторията уморителното и задушно усещане на жегата. Когато сцената, окичена с най-разнообразен реквизит, прожектори, огромни и мощни колони, се озари от блестящата усмивка на водещото момиче, сред публиката избухнаха бурни аплаузи. Това начало провокира зрителя постепенно да спира да се взира в маранята и жегата наоколо, а да прикове погледа си в красивото момиче, което сега се подхилкваше, усукваше косата си и гледаше листите с протоколите си, чакайки да утихнат аплодисментите. Когато усети, че е време да започва, отметна един последен кичур коса и издърпа микрофона от статива му.

- Добър ден, съвипускници! – Подхвана тя. Гласът ù се чуваше високо и ясно навсякъде сред публиката. – Това сигурно ще ви се стори като клише, но края на ваканцията си има и хубавата страна! Лично на мен ми липсваха всичките тези дни в училище, не толкова заради ученето и заниманията, колкото заради приятелите и живите ни разговори и спомени. Трябва да сме благодарни и на учителите, които по своя професионален начин ни възпитават и ни дават знания, ползотворни и за по-нататъшните ни насоки... – Тук момичето изведнъж прегракна и се закашля, прекъсвайки серията си от комплименти към гимназията. Прочете се голяма доза притеснение и смут по лицето й и това предизвика временна пауза. Нетактичната публика почна отчасти да негодува, като оттук-оттам се чуваха викове, които още повече затормозяваха и опропастяваха водещата. Виждайки колко е безнадеждна ситуацията и доколко момичето затъва в притеснение, едно от от най-близко стоящите момчета в публиката се качи на сцената. Имаше доста неформален вид – косата му бе пропита с гел и бе щръкнала под формата на почти слегнали иглички, носеше слънчеви очила, цветна риза и продърпани джинси. Сетне взе листите с протокола от ръцете й и ги захвърли, пое микрофона и започна да нарежда:

- Цигари, наркотици, алкохол, оценки, деградация, скука, амбиции, хазарт. – Момичето до него отвори очи като топки за тенис и го изгледа сякаш е глътнало лимон. Новият водещ посочи едно от момичетата близо до сцената, усмихна се и каза:

- Ти, принцесо... Коя от тези думи избираш?

- Ами.. Амбиции...

- Амбиции! – Викна въодушевеният водещ. – Амбиции, хора, амбиции! Защо, по дяволите, избрахте амбиции? „Защото това е ключова дума, описваща авторитета на нашето училище“ – Саркастично изтананика печеният водещ като доукраси иронията с абсурдните движения на тялото си. – Защо не... Защо не цигари? Защо не оценки или хазарт? Ето защо, мили другарчета. Защото никой от вас няма валидно обяснение за повечето от тези действия, когато ги предприема. Нито за наркотиците. Нито за скуката. Нито за алкохола. – Тук водещия паузира за да си нагласи очилата. Разтегли на лицето си нова баровска усмивка и продължи – Нито за амбициите. Какво се крие зад амбицията, ха? Крие се свобода. Мечтаеш само тогава, когато независимостта ти открива неща, за които да мечтаеш. – Водещия отново посочи момче от публиката - Хей, братле, ела, качи се на сцената, трябваш ми за да им покажем колко си готин! – Момчето взе деликатно да отказва – Идвай тук, иначе автоматично асимилирам, че си ограничен! – Внезапната заплаха от водещия подтикна момчето да изпълни желанието му – Тооочно така. Как се казваш?

- Емил.

- Добре, Емиле. Приятно ми е, аз съм Калоян. Кой си ти?

- Аз съм Емил Захариев, от десети „Ж“ клас...

- Не, тъпако. Питах кой си ти?

Емил изпадна в недоумение.

- Кой си ти...? Кой си ти? Кой съм аз? Това е мечтателският въпрос, драги. Има хора, които така и не се питат защо я газят тая земя. – Заяви Калоян. Понеже се загледа в обърканите погледи на публиката, реши да даде пояснение – Предполагам, всички от тук, независимо зубъри или не, сте чували за цикъла на Кребс? - Последва кратко мълчание  - Добре, накратко, той е символ за това как природата е предвидила нещата да се случват... Със свобода. Без цикъла на Кребс няма живот. Той е един от главните придворни в правовата държава, наречена „клетка“ и нищо, което влиза в него не е случайно или без предназначение. Всеки метаболит е отговорен за промените в отделните фази на цикъла и има централна роля в изпълнението му. Ако на този метаболит - Калоян посочи Емил - му се скапе настроението, изпадне в депресия или по някакъв повод спре да мечтае за просперитета си... Как ще продължава да го задвижва тоя цикъл? Отново и отново... Оборот след оборот... Хора – Тук Калоян разпери ръце и извика с все сила – Ние всички сме пеещи и танцуващи метаболити!!!

       Последваха диви ръкопляскания и викове.След последния си, кулминационен вик, сценичния усет на Калоян му прошепна, че вече е раздал всичко, което досега сякаш бе бушувало и вилняло в тялото му. Съвсем неохотно пусна микрофона, който падна с тъп звук на дървения под и се зае да помага на водещата със събирането на разпилените листи от протокола.                  

Момичето, което беше назначено да води празненството, уж се бе провалило на представянето, но това не владееше ума й в момента. Беше прекалено залисана в това да наблюдава импулсивния гений, който за отрицателно време бе казал повече отколкото който и да е протокол. Стоейки скована в ъгъла, тя съвсем отнесено се бе загледала в очилатия перко с цветната риза, който коленичейки събираше хвърчащите листи на купчинки. Погледа й постепенно се пързулна към сияещото му лице с все още царуващата върху него, лека усмивка. И в този момент тя усети как една от мислите ù прозвучава, сякаш е изказана с типичната, иронична и гладка интонация на Калояновия глас:

- Шаблоните са кофти нещо - нашепва й той -  A следването им е още по-кофти нещо.

шепне - И Кребс е пълен лунатик.

шепне - На бас, че сега седи като самосвал на върховия камък на някой красив райски водопад, поклаща си краката, дъвчейки шумно бонбони „Скитълс“ и щрака с пръсти.

шепне - О, да... Кима с глава, създава си ритъм.. Кефи се, че най-после някой е погледнал между редовете.