Зад гърба му изтрака последният грамаден камък. Запали първата факла и се огледа.

Голямата пещера наистина беше голяма. Грамадна. Огромно предверие, от което тръгваха четири коридора. В които човек трудно се промъкваше, защото бяха затрупани от какво ли не. Странни предмети – някои с големината на колиба. Почти всички потъмнели от времето и забравата…

Върху гладкия под на предверието бяха струпани факли и дърва. Да вижда и да оцелява. Храна нямаше. Това беше стимулът за Откривателя. Искаш ли да излезеш – мозъкът ти ще работи бързо. И ще открие необходимото за племето.

Или ще тръгнеш по коридорит, ще намериш и ловиш прилепи. Като има и друга възможност, но не за теб. Да те уловят пещерните мечки. Там някъде бяха – в дъното на пещерата. Откъдето навън водеше малък изход. Мечките спяха вътре, но обикновено ловуваха навън, из дивата планина, далеч от Долината. Натрупаните купища отпадъци спираха опитите им да излязат през Голямата пещера, обаче кандидатът за Откривател трябваше тук да търси необходимото… Понякога чак до Мечата дупка. Е, случвало се е някой кандидат да оживее – ако бяга по-бързо от мечката…

Той видя надигащите се сенки и се стресна. Факлата догаряше, докато се е оглеждал и размишлявал. Нямаше време за подобни удоволствия – искаш ли да оцелееш, трябва да действаш! Мисленето или преди, или след… Кое? Засега неизвестно кое.

Запали втора факла и тръгна към левия коридор. Предмети с всякаква форма и големина. Странни, още по-странни и направо неразбираеми. Векове наред след Големия взрив племето беше домъквало тук всичко намерено. Където и да е било, каквото и да е – трябваше да влезе в Голямата пещера. Боговете не желаеха онова страшно минало да пречи на хората. И хората мъкнеха – понякога едно по едно, понякога разглобяваха или разбиваха предмета.

Той се сети как преди време – не е важно кога, времето за всеки тече отделно, помагаше при внасянето на огромна метална птица. Както можеха – откачаха части, както успяваха – чупеха излишното, както улучеха – разглобяваха. И той дълго влачи нещо като стол, но не толкова удобен – беше мек, с пречещи странични подпори отгоре, дори с нещо като мека глава… Твърде, твърде нелепо за стол – не като удобните дънери, на които можеше да седнеш изправен и готов за бърза реакция… На каквото там стане…

На втория ден усети леки дразнения в корема. Беше свикнал – в селото ядяха когато намерят. Каквото и да е. Но не беше задължитлно да е всеки ден. Пък и жрецът обясняваше, че не е полезно – изхабяват се органите от много работа. Само че тук беше и хладно, направо студено, та съчетанието стържещ корем и стягащ студ хич не спомагаше за бързата му работа.

А действително работеше усилено. Беше преровил два коридора, сега търсеше в третия. Вече напредваше – имаше идея. В левия коридор видя огромно парче от някаква машина. Беше с особена форма – почти кръгло. Сети се как го довлякоха преди няколко лета. Отначало опитаха да го изправят и пуснат като дърво без клони да се завърти по нанадолнището, после го обвързаха с лиани и замъкнаха до входа…

Но… Ами ако намери по-малък предмет? Подобен на този?  И го завърти някак си? Ще го понесе… Може би… Макар че – а къде ще се закрепи сам той? Отгоре ще падне, а да тича подире му – защо?

После се сети за онова странно нещо, предшественик на дървения стол. Но – беше голямо. Не за нормален човек.

И, въпреки това – насочи търсенето си към подобен предмет. Може пък да измисли как да го закачи върху кръглото и някак си да го префасонира за пътуване…

Тогава попадна на няколко кръгли неща. При това три бяха почти гладки. Здрави, лъскави – лежаха в някакъв разпадащ се странен предмет.

Защо да използва един кръгъл предмет, когато може да са два? Един отпред, друг отзад? И да ги свърже с мек дънер…

Още една безсънна нощ отиде за обмисляне. На сутринта намери умрял прилеп и се подкрепи. Толкова вкусно не беше ял от много време. Долината не изобилстваше с други животни, освен хората, а на погребенията пируваха най-вече мъжете, за жените и децата оставаха рядко някои мръвки…

В края на третия коридор попадна на странно съчетание от твърди кухи дървета, но от друг материал. Половин ден въртя кръглите предмети и съчетанието от непозната материя, накрая успя да ги свърже и стегне. А през нощта скочи стреснато и закрепи отгоре на формата малка мека седалка, която откъсна от странна пещерка, някога била подвижна.

Събуди се, запали една от последните факли и я закрепи върху друг странен предмет. Огледа полученото, седна върху меката част и се отблъсна. Полетя по гладкия под на предверието…

Успя!

Двете кръгли неща се въртяха, предметът се носеше напред – даже се наложи да повдигне крака нагоре, за да не ги удари, стволът за сядане беше мек и удобен…

Спря и се загледа в кръглите неща. Сети се, че в първия коридор беше видял два плоски предмета и странна дълга ивица – като въже от метал. Ако свърже единия кръг с плоските предмети, а тях постави така, че да ги върти с крака…

След известно време скочи от седалката, както нарече меката част за сядане. И тук успя! Плоскостите се въртяха под краката му, даваха сила на колелото отзад чрез лъскавата ивица… Трябваше само да се засили и после можеше дори да не се труди много – предметът сам го носеше, а той леко въртеше опорките за краката…

Отиде до камарата камъни, измъкна горните два – единствените по-дребни, изрева призива на Победителя…

И камарата взе да се разпада под усилията на племето…

Вечерта, след победната демонстрация пред всички, край огъня останаха само Вождът и новият Откривател.

-     Ние имаме вече няколко подобни неща – каза замислено Вождът – Но ги пазим в Скрития коридор на Грамадната пещера…

-     Защо? – изненада се Откривателят.

-     Прогресът трябва да се контролира – вдигна поучително пръст Вождът – Видяхме докъде се стигна без контрол – до Големия взрив. Не бива да подивяваме, разбира се. Но не и не е нужно да се самоунищожаваме. Всеки Вожд има своя Откривател. Сам разбра – за да те признаем за такъв, трябва да откриеш велосипеда. Това е върхът на цивилизацията. Това и нищо повече! Натам – риск…

Двамата замълчаха. И се вслушаха в далечно бучене над тях. Отново някаква странна птица прелиташе. Но това не интересуваше племето. Както не го вълнуваха странните ревове и бръмчения зад Закрития проход. Там живееха страшни и деградиращи света същества. Излишни за цивилизацията…

Важното беше, че са стигнали сами върха си – велосипеда… Цивилизация в рамките на строго охранявания разум… В границите на пещерата.

Много интересен, но предпоследен коментар в блога ми - https://genekinfoblog.wordpress.com/