Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.

                                                                        Васил Левски

                                             Засвирих с тръба – екна ми гора,

                                             никакъв отзив от моята дружина.

                                             Повторих с тръба – овчар се обади:

                                            „Добър ден, юначе“, тихо ми обади,

                                             да не бъдеш ти Лъвский байрактар..?

                                                  Из „Аз, Васил Лъвский“ – единственият

                                                  стихотворен опит на Апостола

                                                                       Бергамо, Свят Бета, 1947 г.

  Граф Джовани Висконти преглеждаше някакви книжа в библиотеката в Северното крило на вила „Отоне“, когато чу детски смях и гълчава. Приближи се до отворения прозорец и надникна навън. Гувернантката французойка беше извела двете му деца – седемгодишния Паоло и деветгодишната Тереза, и сега те си играеха на моравата пред един от многобройните шадравани със статуи и златни рибки, обградени с алпинеуми от разцъфтели червени рози.

  Тереза стискаше в ръце любимата си кукла Коломбина – розовобузеста и къдрокоса, с копринена кордела на главата и ококорени сини очи, а Паоло размахваше плюшеното си мече Бруно и се опитваше да го сложи да стои стабилно на задните си крака. Бруно беше облечен в раиран жълточервен елек със златни копчета и яркожълт копринен шал на врата.

  Мадмоазел Корал Шатийон, присвила кораловите си устни, говореше нещо с гърлен и нисък глас, в който се усещаха нотки на котешка леност и непресторена грация.

  Граф Джовани се вгледа в облечената по последна парижка мода млада жена –  с ярко червило, подчертани тънки черни вежди и грижливо подредени руси къдрици. Под елегантната малка тъмносиня шапка с воалетка прическата ѝ беше идеална, а карираната рокля от две части излагаше на показ тънката ѝ като на оса талия и изящните глезени, обути в найлонови чорапи и кожени обувки с каишки на висок ток.

  Графът погледна към играещите деца и усмивка озари лицето му.

  – Мадмоазел, мадмоазел! – викаше мургавичкият, чернокос Паоло и дърпаше гувернантката за разкроената пола с форма на парашут. – Бруно не иска да ходи! Аз го бутам, а той все сяда. Вижте, вижте!

   – Не ходи, защото е глупав като теб! – каза важно Тереза и размаха натруфената си кукла пред лицето на Паоло.

  Разноцветните парцалчета и воали, пришити към роклята на Коломбина се развяха като бойни знамена.

  – Виж Коломбина колко е умна – седи, лежи и стои съвсем сама! Освен това може и да спи. Ето! – момиченцето понагласи диплите на роклята на дървената кукла и я подпря до пейката, на която седеше мадмоазел Корал. – Виждаш ли, стои! А сега?

 Тя хвърли куклата в тревата и Коломбина послушно затвори очи.

– А сега спи, видя ли? – каза тържествуващо Тереза и изгледа брат си с явно превъзходство. – Не е като твоя Бруно!

  – Чудо голямо, спяла! – измърмори Паоло и сложи Бруно да седне.

   Мечето сякаш въздъхна с облекчение и се подпря на другия крак на пейката.

  – Аз пък като порасна, ще си направя цял кабинет с играчки, като библиотеката на татко. Тогава ще има да ми завиждаш! Но няма да ти дам да си играеш с нито една! – подчерта последните думи Паоло и погледна на свой ред победоносно.

  – Когато пор-раснеш, няма да ти тр-рябват игр-рачки – каза Корал, произнасяйки р-то гърлено и протяжно, сякаш имаше под езика си карамелен бонбон.

  После присви очи към слънцето, което беше започнало да прежуря.

  – Тогава ще направя кабинет с играчки за бебето си, то ще има нужда от тях, нали? – каза уверено Паоло, който не искаше така лесно да отстъпи победата на сестра си.

  – И ще го кръстя Бруно, като мечето! – извика той, радвайки се на осенилата го идея. – А ти как ще кръстиш дъщеря си, Коломбина ли? Ха-ха! Коломбина бамбина, Коломбина парцалина, ха-ха-ха!

  – Синьор Висконти, часовникарят дойде, да го въведа ли? – лакеят беше влязъл незабелязано в библиотеката и сега чакаше разпореждане.

  – Да, Лука, нека влезе!

  Графът затвори прозореца и се обърна към вратата, където вече стоеше, пристъпвайки неспокойно от крак на крак, най-добрият часовникар на Бергамо – Джузепе Савели. 

  – Ела, Джузепе, пак имаме работа! – каза графът и възрастният, прегърбен мъж с бяло венче пухкави коси около темето и кръгли очила с телени рамки се приближи колебливо.

  Не беше успял да свали синята си работна престилка и примигваше късогледо срущу слънцето, което сипеше щедро лъчи от отсрещния прозорец.

   „Но ръцете му – отбеляза си мислено графът, – сякаш не са негови: изящни и уверени, с фини, дълги пръсти с идеално изрязани, чисти нокти –  живеят свой живот и нямат нищо общо с доста обикновената му иначе външност. Всъщност, така и трябва да бъде! Нали е часовникар, ръцете му трябва да са сигурни и неподвластни на емоции и внушения. Иначе не би могъл да върши прецизната си работа!“

   – Господарю, не знам какво повече може да се направи! – каза плахо старият майстор. – Градският часовник е като омагьосан. Всичко с механизмите е наред, гарантирам! А продължава да показва погрешно времето. Не знам каква е тая работа! Сякаш има намеса на нечиста сила.

  Джузепе се прекръсти с привичен жест и погледна смутено към високия мъж в тъмносин копринен халат. После продължи неуверено:

   – А и тези механизми, които ме накарахте да сложа допълнително… За първи път виждам нещо подобно! Не разбирам предназначението им.

  – Не се безпокой за това, Джузепе! Това са части за регулация, които донесох от едно от пътуванията си в Китай, от тяхната фабрика „Невидимата Вселена“. Всъщност точно за това те извиках. Този път няма да поправяме стария Градски часовник. Ще сложим нов – с ново оформление и още по-сигурна защита на механизма. А китайските джунджурии ще преместим в Слънчевия часовник на Старото кметство. Освен това ще имаш и малко работа в катакомбите, в криптата на фамилия Висконти. Мисля, че няма нужда да те предупреждавам, че всичко, което видиш там, трябва да запазиш в тайна. Иначе ще тръгнат слухове и това ще навреди и на репутацията ми, и на часовниците. А ние сме заинтересовани те да бъдат изправни, нали?

   – Както кажете, синьор, само се чудех…

  – Няма нищо за чудене, Джузепе. Казвам ти само това, което трябва да знаеш. Но мога да те уверя, че дяволът би се ядосал много, ако знаеше точно какво правим с часовниците тук, така че не се безпокой – това е Божа работа, а не дяволска!

  – По-скоро ангелска – каза мелодичен, ясен глас.

  И без това слънчевата стая на библиотеката просветна още повече и сякаш през плътно затворения прозорец повя топъл южен вятър.

  Гласът принадлежеше на слаб, жилест мъж, малко под 30 години, облечен в бял ленен костюм с панталон с висока талия и широко двуредно сако с дълги ревери. От джоба му се подаваше позлатена верижка на часовник, на главата си носеше бяла капела с бледожълта лента. Тънката му памучна риза беше разкопчана на гърдите и оттам се подаваше дървено кръстче на белезникав въжен шнур.

  Беше късо подстриган, с тъмноруса коса, прилежно пригладена с восъчна помада, и с редки мустачки над малко високата и издадена напред горна устна. И въпреки артистичната и някак лежерна външност, имаше нещо в този мъж, което те заставяше да се вслушваш в думите му, нещо категорично и сякаш изпълнено със знание отвъд предела на човешките възможности и разбиране. Очите му бяха сиви и удивително спокойни, а в дъното им сякаш се криеше дълбок кладенец, от който извираше светлина. И това вътрешно, магнетично сияние не  угасваше, дори когато лицето на новодошлия се оказваше в сенчестата част на библиотеката.

  – Игнацио, най-после! – графът се втурна към влезлия и разтърси енергично ръката му. – Джузепе, запознай се с новия си помощник – синьор Игнацио Леоне, изтъкнат часовникар от Швейцария! Той ще ти помогне да сложиш новия механизъм.

  Старецът се приближи до мъжа и се вгледа любопитно в лицето му.

  – Акцентът ви е доста необичаен, синьор… От кои Леоне казахте, че сте – от базелските или от женевските? Аз познавам доста от тях! 

  – Всъщност не съм казвал нищо подобно – усмихна се мъжът и в стаята стана непоносимо светло – толкова ослепително грееше слънцето навън и така обливаше с лъчи витрините на библиотеката, че старият часовникар неволно замижа.

  Когато отвори очи, синьор Игнацио и графът вече стояха до тъмночервената резбована маса от палисандър и разглеждаха чертежите.

  „Носи кръст на шията си, значи не може да е дяволски слуга“, си каза успокоено Джузепе и се приближи плахо до масата.

  Сякаш отгатнал мислите му, мъжът в бяло сложи ръка върху кръстчето на шията си и каза с усмивка:

  – От Йерусалим е, донесох го лично от едно от поклоненията си на Гроба Господен. Изработено е от маслинено дърво – от тези, които растат по пътя на Иисус към Голгота. Сега по-спокоен ли сте?

  – Сърдечно моля за извинение, синьор, стар човек съм, какво ли не ми минава през главата!

  – Няма нищо, Джузепе! – каза разсеяно граф Висконти и продължи да се вглежда в чертежа, разгърнат на масата. – Игнацио, би ли погледнал тук? Трябва да намерим начин да нагласим времевия механизъм, струва ми се, че мястото не е достатъчно. Джузепе, ти си свободен засега, ще те извикаме, когато сме готови с плана.

  Часовникарят се поклони мълчаливо и излезе.

 – Василе! – обърна се графът към мъжа в бяло. – Донесе ли пръстена и перото?

  – Да, Джовани – отговори серафимът и чифт огнени криле се появиха на раменете му, а в стаята стана ужасно горещо. – Но ще трябва да ги скрием много добре и на различни места. Трябва да бъдат поотделно, за застраховка.

  Огненият ангел Игнацио Леоне, известен като дякон Игнатий, апостолът на Свободата на България Васил Левски, Аслан Дервиш Кърджала, Аслан Д-олу и още с дузина различни имена и външности, извади от джоба на сакото си дълго позлатено перо и сребърен пръстен с изображение на син дракон върху камъка, подаде ги на графа и се наведе над чертежите на масата.

                              Бергамо, Свят Гама, вечерта на 14 февруари, 2020 г.

  Змията Шуайджан беше толкова многоизмерна в присъствието си из пространството и времето на Световете, че не се възприемаше като нещо цяло и единно, а говореше за себе си в множествено число, също като земните крале.

  Всъщност, репликата на един от тях, френският владетел Луи XIV: „Държавата – това съм аз!“,  му беше внушена от самото влечуго в Огледалната зала на Версай, докато величеството стоеше пред един от многобройните си портрети, осеяли стените и таваните на двореца, готвейки се за знаменитата си реч пред Парижкия парламент. 

  Ако трябва да бъдем съвсем честни, в моменти на просветление, което за Шуайджан беше невероятно и тотално помрачение, чудовището, намиращо се от хилядолетия под властта на квантовия потенциал, понякога се осъзнаваше като отделна личност и си говореше и в единствено число,  но тези случаи бяха толкова редки и краткотрайни, че не си заслужава да бъдат специално отбелязвани.

  В един от периодите на такова пречистващо и изострящо сетивата помрачение, древното влечуго от долината Табха усети нещо.

  – Ааа! – проточи то с шумолящ и изпълнен със съскави звуци глас – Усещаме нещо необичайнооо: Ухание! Ухание на синя крръъв! Ухание на синята кръв на Виссконти! Какво значи това?“

  Змията протегна сетива и се вслуша още по-внимателно:

„Ссуета, неуверреност, стррах, разочаррование, неудовлетворреност… Тайна! Я да видим кой Виссконти този път ще падне в капана на тъмната си сстрана? Няма да им е за пъррви път, ссс!“

  В Долния град на Бергамо Лаура Висконти бързаше за среща с приятеля си Джанкарло.  Когато излезе на заледения тротоар на булевард „Синтиерон“, стъпи накриво, подхлъзна се и си навехна глезена.

  Разстроена и ядосана, тя потърси такси, но колите или бяха заети, или я подминаваха, сякаш не я виждаха. След поредния неуспешен опит, вече съвсем разярена, Лаура се затича към таксито, което се приближаваше от противоположната страна и без да обръща внимание, че върви по насрещното платно, замаха енергично с ръка. Някакво сияние проблесна в ниското небе и се отрази в пръстена, който девойката носеше на ръката си. Лъчът се стрелна към Стария град и се загуби някъде над площад „Дуомо“. После, усилен многократно от надзърналата иззад облаците луна, се удари в металния лик на Слънчевия часовник и мина безпрепятствено през отвора в горната му част.

  Без да забележи този многозначителен факт, младата жена се тръшна на седалката на таксито и викна на намръщения, едър шофьор: „Към театър ‘Доницети’! Бързо!“

  „Има вероятност тази вечер в магазина на булевард „Синтиерон“ да получат маратонки ‘Пума’, най-нов модел",  ѝ беше подшушнал на закуска оня франт Алибей, гостът на баща ѝ. "Но младата госпожица едва ли ще се заинтересува от тази новина. Та нали днес е 14 февруари! Тя сигурно има планове за по-романтично прекарване на вечерта, а не за висене и блъскане на опашка за маратонки в претъпкан магазин, или… ?“

  Алибей беше направил пауза и я беше изгледал иронично, сякаш знаеше предварително какъв избор ще направи.

  „И ето ме сега", помисли си отчаяно Лаура, "с чисто нови маратонки на краката, и вероятно вече – без гадже! Заради едни тъпи обувки пропуснах премиерата на приятеля си в театъра! Ох, окаяната аз, Джанкарло никога няма да ми прости! Ще прекара вечерта с някоя фльорца от многобройните си обожателки, които висят денонощно наоколо и не пропускат нито едно от неговите представления! Ох, горко ми, горко ми!“

                                                                                                   /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=GZzG1XbDH_Q