Борбата в мен:

                                                                в копнеж свещен

                                                                през дните преминавам,

                                                                и приземен,

                                                                със корените здрави

                                                                в живота се вклинявам –

                                                                чрез скръб и тлен

                                                                отвъд живот узрявам,

                                                                над време-плен.

                                                    Райнер Мария Рилке, „Към мен“

                                                  Виена, Австрия, Свят Гама, 1908

  То идваше нощем. Винаги и само нощем!

  Беше първият му съзнателен спомен: топлите, грижовни ръце на майка му, резкият, обикновено сърдит глас на баща му… А когато двамата излизаха от стаята, се появяваше то – синьото чудовище.

  Излизаше от стената на детската и не говореше. Само го гледаше с огнените си очи и понякога Адолф виждаше крайчеца на кървавия му език да се подава от зловещата му паст и оттам се стичаха тъмни лиги.

  Това правеше чудовището – стоеше до стената, гледаше го и се лигавеше.

  И малкият Адолф се чувстваше като хлебарка под погледа му – мъничка, черна, гнусна хлебарка, която чака, не – копнее да бъде смачкана и от нея да остане малко, мазно и мръсно петънце. О, мило чудовище, моля те, смачкай ме, аз съм нищожен и нещастен, направи ми тази услуга!

  Но то мълчеше и нищо не правеше. Адолф усещаше този поглед дори по гърба си – на хладни, пробождащи тръпки, от които го втрисаше и не знаеше студено ли му е или изгаря, страх ли изпитва или непонятна, ужасяваща наслада.

  Чудовището оставаше до легълцето му пет-десет минути, после се обръщаше към стената и изчезваше.

  Докато един ден не проговори.

  Бе скоро след смъртта на майка му през 1907-ма. Тя го остави, без да го попита иска ли да я пусне там или не. Докторът, който я лекуваше с йодоформ от рака, направи, каквото можа. Но не успя да я спаси. И тя умря в страшни мъки.

  Баща му почина преди четири години. Неговата смърт не преживя толкова тежко. Той го биеше, пиянстваше и имаше десетки любовни похождения. Злите езици се опитваха да „щадят“ малкия Адолф, но той все пак подочуваше нещо – прошепнато с полууста, намекнато, казано с бегъл поглед или с крива усмивка. Говореха за „кръвоблудство“ и непозволено „смешение“ между баща му и дъщерята от първия му брак – Терезе, която му родила син. Адолф не искаше да слуша. Говореха същото и за дядо му и баба му и че Клара и Алоиз Хитлер, неговите родители, са всъщност първи братовчеди. Това беше скандално и ужасяващо и правеше съзряващия младеж несигурен в собствената си идентичност. И гневен! А тези малки дефекти в тялото му, в най-съкровената и ненавиждана част от него, го правеха още по-уязвим! И още по-гневен. Знаеше, че е различен. Но не знаеше, че това не е само проклятие, а и благословия. И че беше предопределен за велики дела!

  Чудовището му го каза.

  Проговори неочаквано една нощ, когато отчаянието беше хванало седемнайсетгодишния младеж за гърлото с мъртва хватка и въздухът наоколо трептеше като опъната струна, но не влизаше в дробовете му, а засядаше някъде в средата на трахеята с пареща, задушаваща болка – и ни напред, ни назад! После следваше конвулсивно вдишване и бясно препускане на мускула в гърдите му, който сякаш искаше да изхвръкне навън, на свобода, и най-после да се приключи с това мъчение!

  Тогава огромният звяр с тъмносин гръб и небесносини люспи на корема, с ципести, черни като на прилеп криле и огнен поглед, протегна косматата си пета лапа с остри нокти, която стърчеше по средата на корема му, и със замах го одраска по челото. Оттам рукна кръв и някакво странно облекчение завладя Адолф, сякаш с изтичащата тъмна течност изтекоха страховете му и той най-после стана спокоен и уверен.

  После огненият дъх на дракона парна лицето му и раната заздравя. Дори и белег не остана от нея!

  – Защо не излекува майка ми, както излекува мен? – извика, отново изпаднал в изстъпление, младежът и се хвърли към чудовището.

  То не се отмести, не се защити. Адолф стигаше едва до средата на люспестия му крак, но продължаваше да удря с юмруци гигантския непоклатим стълб и тихо виеше и хлипаше.

  Как въобще звярът се побираше в стаята, беше загадка. Сякаш съществуваше едновременно и в друг свят, който се простираше отвъд пределите на този, и някак младият Хитлер успяваше да го види.

  – Защо, защо? – повтаряше той, докато накрая, изтощен, не се просна на леглото и не зарида. – Защо не спаси и братята ми? Всички умряха! Защо не ме остави да умра и аз?

  – Аз съм само един болен изрод! – простена, вече почти успокоен, младежът и закри лице с треперещите си ръце.

  – Защото това е Неговата воля. Забрави ли как майка ти те наказваше с бой с пръчки след смъртта на баща ти? А той? Ти не съществуваше за него, вечно го нямаше, а когато беше при вас, или беше пиян, или те биеше, или се занимаваше със скъпоценните си пчели. А братята ти щяха да ти отнемат и малкото любов, която получаваше. Той искаше да те освободи от всички, които те тормозят – каза тихо чудовището и посочи с огромната си глава някъде нагоре, към чезнещия, трептящ като мараня таван.

  Струйка черен дим изпълзя от едната му ноздра, стрелна се нагоре, завихри се под корниза на високия таван и после се върна обратно. Синият змей вдъхна и черният дим потъна отново в ноздрата му.

  – Ти си предопределен за велики дела!

  – Защо мълча досега? – каза Адолф и седна на ръба на леглото, вече почти успокоен.

  „Ако това е лудост, поне да е с всички екстри“, си каза той.

  – Защото досега нямаше какво да кажа, ха-ха-ха! – смехът на животното беше лаещ и пресеклив, сякаш пукот на сухи съчки и шум от много води, като трополене на дъжд по стъклата в мрачна вечер, като съсък на змия с настъпена опашка…

  – Като във вица! – възкликна Мирабела. – Но Шуайджан сега не съска! Може да е ходила на логопед. А ако не е, ще я пратя. Има потенциал!

  – Не с-със-скам, з-за да не го из-зплаша! Иначе няма да ми повяр-рва – чу се някъде откъм гърба на писателката и тя стреснато се обърна.

  Там нямаше никого. Само по изкривената капандура на комина се стичаха едри капки дъжд, вмъкваха се вътре и трополяха по покрития с ламаринено капаче отдушник.

  – Май и аз започвам да получавам халюцинации. Тази част изглежда ще е на ужасите! – измърмори Мирабела.

  – Ти не беше готов – продължи чудовището.

  – Готов за какво?

  – Да спасиш света. Като Христос – драконът  впери огнен поглед в младежа. – Трябва да освободиш света от враговете на Бог. Да му помогнеш, за да може, когато дойде при Второто пришествие, почвата да бъде подготвена.

  – И кои са враговете му?

  – Знаеш кои са – тези, които го разпънаха. Които се подиграха с майка му и я нарекоха прелюбодейка. Които я подозираха, че е имала връзка с доведения си син. Които не повярваха, че е чиста Дева и е заченала от Светия Дух. Евреите! И останалата низша пасмина – славяни, азиатци, комунисти… Също като историите в твоето семейство. Като майка ти! Ти си прероденият Христос, не знаеш ли? И си също толкова могъщ. Не си ли забелязвал какво въздействие имаш върху хората със словото си? Те стават като омагьосани и искат да те слушат отново и отново. И са готови да тръгнат след теб. Ти си роден за водач. И ще станеш! И всички земни народи ще ти се поклонят. Човек като теб се ражда веднъж на хиляда години!

  – Но аз… дори не ме приеха в Художествената академия. Казаха, че трябва да стана архитект. Заради фотографската ми памет. Помня всякакви архитектурни детайли и…

  – Какво знаят те? Може всичко да казват, защото дяволът им го нашепва. Помниш ли игумена Хагин от манастирското училище в Ламбах? Огромния му пръстен с пречупен кръст? Свастиките по стените на манастира? Запомни този символ! Това ще бъде твоят кръст – в буквален, и в преносен смисъл. Ако ти разкажа за делата на игумена и други монаси, косата ти ще настръхне.

  – Разкажи ми! – примоли се Адолф, обзет от любопитство.

  – Някой друг път. Аз ще продължавам да идвам при теб и ще те наставлявам и пазя. Мнозина ще искат да ти навредят, ще извършват покушения върху живота ти. Но това е съдбата на великите. Аз ще те предупреждавам всеки път. Ще идвам при теб до края на дните ти точно 666 пъти.

  – Но това… не е ли числото на името на Антихриста? – каза плахо момчето.

  – Ха-ха-ха! – чу се отново пукот от смях и таванът се люшна и изгуби плътност. – Онзи побъркан старец от Патмос, занимаващ се, според слуховете, с презряната Кабала и претендиращ да говори от името на Бог, защото се е грижил за майка Му? Я ми кажи, какво значи датата 9 февруари?

  – Н-не знам!

  – Ами ако ти кажа, че това е обърната шестица, а вторият месец е буквата б от славянската азбука, която прилича на цифрата 6 и това е втората шестица, а годината е 2022-ра и там има още три шестици, какво ще кажеш?

  – Какво означава това? И защо точно от славянската азбука? Нали тя…

  – Именно! Не означава нищо. Абсолютно нищо! С думите можеш да си играеш, колкото искаш и да си ги нагласяш, както ти скимне. Не са важни думите, нито числата, а интуицията и с какво ги свързва конкретният човек. Защо от тази азбука, а не от арамейската, на който език е говорил Христос? Или от еврейската – на кабалистите? Или от гръцката, латинската..? Кой може да каже от кой йерусалимски вертеп е дошъл образът на блудницата Вавилон в главата на този побъркан старец? Ами вав на иврит е шестата буква, а после остава -илон. Мислиш ли, че няма да се намери човек с подобно име? И веднага може да бъде обявен за антихрист.

  – Илон Мъск – измърмори Мирабела. – И  ще му секнат космическите пътешествия. И ще си стоим на Земята за вечни времена и няма да опознаваме вселената. Ако пък се придържаме към гръцката азбука, азбуката на Евангелията, шестата буква е Ζ – зита. И може да си направим извода, че Катрин Зита Джоунс е антихрист в рокля!

  – Но според кабалистите всяка буква има цифрена стойност и тя не винаги съвпада с номера по ред в азбуката. И трябва името да е сума от съставляващите го стойности.

  – При първите букви съвпада. Но не това исках да кажа. Не името ще изобличи антихриста, както смятат кабалистите, а делата му. Затова ти трябва да действаш, за да предотвратиш тези дела. Ще се опитат да те лишат от вярата ти – не смей да я губиш! Ами твоето име? Какво да изчисляват? Хитлер, Хидлер, Хютлер? Всички те са варианти. Свещеникът, който те записа в църквата при кръщението, сгреши. Мислиш ли, че е случайно? Това са все козни на онези с плитките¹ и другите, с дръпнатите очи. Знаеш ли, че не си единственият Хитлер, въпреки грешката на падрето? Има още един, от другата страна.

  – Знам. Той е вътре в мен и все оспорва решенията ми.

  – А? – драконът като че беше озадачен, но скоро се окопити. – Искам да кажа, че има още един, който ще стои на противоположната страна на фронтовата линия във войната, която ще водиш. Великата война! И ще се сражава на страната на врага². Но не той е твоят двойник по дела, а друг, с друго име. Трябва да го победиш!

  – Какво да направя?

  – Ще ме слушаш! Аз ще те напътствам. Освен това трябва да намериш нещо. И да убиеш някого. Аз не успях, но ти можеш да го свършиш вместо мен, защото си по-силен. И си човек, макар и със свръхспособности.

  – Добре! Винаги съм знаел, че съм предопределен за добри дела. Какво трябва да намеря и кого да убия?

  – Убийството със сигурност е добро дело – измърмори Мирабела. – Но какво да се прави, целта…

  – Трябва да намериш едно украшение и да убиеш един човек, който може да се превърне в истинския антихрист. Той е от жълтата раса, но може да се прави и на евреин, и на комунист, и на всякакъв. Може да е дете, или възрастен, може дори да изглежда или да се облича като жена, като едно твое бъдещо приятелче, с което много ще се забавлявате, но после и той ще те изостави. И като любимия ти поет Райнер Мария Рилке, който е живял в Линц, също като теб, и като малък са го обличали в женски дрехи. Той пък ще те вдъхнови да напишеш книга, която ще се чете от милиони. Но не трябва да имаш доверие на никого, дори на своите. Ще ти обясня как да събираш подозрителните типове на специални места, да бележиш ръцете им с номера, защото по делата на ръцете им ще бъдат разпознати нечестивците, и как да ги унищожаваш после. Ще ти кажа как да търсиш и събираш съкровища от различни страни, всичко ще ти кажа…

  – Най-добрият начин да накараш някого да повярва в нещо, е да започнеш да го опровергаваш. Или да му казваш само част от „истината“ като го оставиш сам да се досеща за останалото. И сега Хитлер ще търси антихристи под дърво и камък и ще унищожава наред, защото ще се мисли за новия Адам и Христос едновременно. И ще обърне внимание на нещастната Ева Браун само заради името и интимния ú недъг и дори ще се ожени за нея в последните часове от живота им. Ще замени Христос със себе си и ще се опита да насади нова религия, нямаща нищо общо с кротката сила на Жертвения агнец. Съблазънта на гордостта е неустоима за тези, които нямат сили да се борят с нея. Не случайно е определена като най-опасния грях! Христос пожертва себе си, за да изкупи греховете на света, а Хитлер пожертва милиони, в стремеж да изкупи собствените си грехове и тези на семейството си. Има ли значение кой е истинският Антихрист, духът му е у толкова много хора! – промълви Мирабела и пукотът на падащия дъжд отекна заедно с думите ú като град от смъртоносни куршуми.

/Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=sjjlCBkKSWk

1. Онези с плитките – евреите с традиционния им външен вид. В “Моята борба“ Хитлер пише: „Веднъж, преминавайки през вътрешния град, внезапно попаднах на явление в дълъг кафтан и с черни странични плитки. Първата ми мисъл беше: Това евреин ли е? Те определено нямаха този вид в Линц. Скрито и предпазливо огледах внимателно мъжа, но колкото повече се взирах в особеното изражение и го изучавах черта по черта, толкова повече в ума ми сам се оформяше въпросът: Това германец ли е?“

2. Другият Хитлер – Семьон Константинович Хитлер, род. през 1922 г., служил по време на Втората световна война в Червената армия като редник. Унищожава повече от 100 германски войници, награден с медал за храброст, участва в отбраната на Одеса, прехвърля се в Крим. Умира на 3.07.1942 г., защитавайки Севастопол.

Източник: fv-tour.ru/bg/uchimsya-vyazat/alois-shiklgruber-gitler-byl-vnebrachnym-synom-odnogo-iz-finansovyh

Забележка: Премахнах повечето източници в бележките, защото според Анани Ананиев са недостоверни и подвеждащи. Доверявам се на професионалното мнение на един историк. Текста на главата го оставям, както си беше. Моля да се приема като художествена измислица на историческа и всяка друга тема, което съм заявила нееднократно още от първите глави на романа. Благодаря за критиката.