Миден, малко преди Примирието

 

  – И цар Пук се търкулнал и се пук… – чу се някъде откъм тавана.

  Мирабела светкавично се обърна, погледна нагоре и запрати химикала си по хилещата се муцуна с два остри гризачески зъба, която вече скоропостижно се смаляваше.

  Химикалът се удари в гипсовия орнамент в основата на полилея и се счупи. Останките му се посипаха по бюрото на писателката и едно парче я чукна по ръката.

  – Хи-хи–химикал! – изцвърча последният останал зъб, изсъска като нагорещено олио, в което е попаднала вода, образува малко мехурче до една от крушките, пукна се с леко пращене и изчезна.

  – Ааа! – извика Мирабела, лицето ù се разкриви, а очите ù се разфокусираха и овлажниха, сякаш се готвеше да заплаче и едновременно да изругае най-настървено.

  – Тая гнусна запетая! – задъха се от възмущение тя. – Този не-чифтокопитен рогат гризач! Всичко ми изхаби! И химикала, и… Той гризе близалките! И троши навсякъде! Задръсти ми прахосмукачката. На всичкото отгоре има заешка устна! Това е заболяване. Не мога да го наругая. Не мога дори да се възмутя! Ще излезе, че съм нетолерантна към болните…

  – Уважаема, по-полека! – пристъпи към нея Алибей. – Не трябва да се поддаваш на неконтролируеми емоции. Сега най-важното е да седнеш и да продължиш затегналата се сюжетна линия на достопочтената ни Книга.

  Сякаш в потвърждение на думите му една гръмовита мълния се удари в плътно затворения прозорец, той иззвънтя протестиращо, стъклото му се изду и се люшна към тримата, но успя да се овладее и не се пръсна. Все пак оцеля. Засега!

  – И това ми изхабиха, Алибей! – каза малко по-тихо Мирабела, но все още ядосано. – Тук се предвиждаше да се втурна, да те прегърна и да ти кажа, че искам да станеш пак лош и че този вреден бръмбазък трябва да се разкара, а ти да се върнеш и че… И това ми изхабиха! Ще излезе, че не съм оригинална и съм съвсем предвидима! Какво да измисля още? Коза с магарешки уши? Сигурно и това го има вече някъде из китайската митология. А може и онзи вреден зеленчук Вергилий да е написал някъде сълзлива ода за някое козодойно магаре. Ти не си Вакса, плагиат такъв! – озъби се тя към тавана.

  – А ти вече измисли козела цар Траян с магарешките уши в „Омагьосаната планина“. Хи-хи! Трябва да се научиш да цитираш! – изкиска се назидателно мокрото петно от заешкия зъб. После някак странно се извъртя, превърна се в запетая, която приличаше ту на шестица, ту на деветка и започна да се преобръща, усилвайки постепенно оборотите.

  – Стига, де – намеси се меко Габриел и се изкашля. – Ти написа, че Алибей ти липсва. Какво друго се очакваше да кажеш, след като го видиш пак? Не им обръщай внимание!

  – Откога Пата-Кюта е те? – заинтересува се деликатно Алибей, а опашката му се превърна в любопитна и настоятелно неделикатна питанка.

  – Пак губим време – игнорира питанката архангелът. – Сега се очаква да кажа, че ми е неприятно да прегръщаш друг, особено в мое присъствие. Не че ти разрешавам да прегръщаш Алибей в мое отсъствие, разбира се!

  – Ах, ти ми разрешаваш! – каза язвително Мирабела. – Всички само ми раздават заповеди наляво и надясно. Аз само щях да понеча да го прегърна, ясно? Ти щеше да спреш порива ми, като се изкашляш смутено. Ето така!

  Габриел сподави поредната кашлица и каза рязко:

  – Пак губим време! Не обръщай внимание на това, кой какво казва. Не си длъжна да опровергаваш всички глупости, които се изговарят. Достатъчно е да кажеш нещо веднъж. Ако продължават да настояват, просто спри да се оправдаваш и замълчи! Безсмислено е да влизаш в обяснителен режим. Така романът ще продължи вечно и няма да разберем края. Сега седни и пиши, защото след малко вече няма да има за какво – Габриел посочи прозореца, зад който се изливаха потоци мътна вода, оглушително трещяха гръмотевици и проблясваха страховити мълнии. – Ти пиши, а ние с Алибей ще обсъдим ситуацията.

Мирабела седна зад бюрото, извади от чекмеджето нов портокаловооранжев пластмасов химикал, грижливо подостри молива си НВ с леопардова червено-черна щампа, подреди наново подредените като войници речници и избърса избърсания грижливо прах, подравни равните кутии с бележки по големина /еднаква, но в друг ред/ и успокоена от тези привични действия, сякаш забравила ужаса и разрушенията зад стъклото, затрака по клавиатурата.

 

  „ – Сигурен ли си, че спи? Да не е…

  – Не говори глупости, Перкун не може да умре!“, написа тя.

 

  Постепенно бурята утихна и дъждът спря. Водата в парка престана да приижда, а небето вече не приличаше на тънък, разтопен найлон и оттам не капеха огнените, унищожаващи всичко златни капки врани. Скутерите на касиопеанските дяволоиди с издължени, смъртоносно пробивни носове вече не се гмуркаха в езерата от разтопена лава на събудените вулкани.

  Натрупаните облаци започнаха да се разсейват и в парка се показа пейката, на която преди време седеше Жасмин Йорданова.

  Потопът постепенно се отдръпваше.

  Габриел се вглежда известно време навън, лицето му постепенно просветля и той въздъхна с облекчение.

  – Като че започна да се разминава. Казвай сега защо си дошъл? Наистина ли пак ще ставаш лош? – вгледа се той изпитателно в бледата и сякаш отчаяна физиономия на дяволоида.

  – Мирабела вече стигна до мехура – отговори Алибей, а в очите му се таеше неистова мъка.

  – Отдавна. Има го в източниците си от няколко седмици. Но още не му е дошло времето. Тя е журналистка, Алибей. Пата-Кюта неоснователно я напада. Избрала е професията си, защото умее да схваща същността на текстове и изложения на най-различни теми и с различна сложност и да ги поднася в смилаем вид на публиката. Умна е и талантлива. Не случайно е избрана за Пишеща Книгата. Не претендира да е всезнайка. Просто има дарба. Пата само я обърква под предлог, че ù помага.

  – Пата помага само на себе си – каза намръщено Алибей. – Нищо друго не го интересува. Но сега той е съветникът на Мирабела от лявата ù страна. Трябва да се примирим с това. Виж, да не губим време, наистина. Нужна ми е брошката. Тази!

  Алибей кимна към бюрото на Мирабела. Девойката побутна кутийката с миниатюрното проблясващо украшение, без да ги чува, и продължи съсредоточено да пише.

  – Синьо-зеленото драконче? Защо ти е?

  – И още питаш? Трябва да отида до Омагьосаната планина. Синът ми е там, забрави ли? Всички се върнаха – и Юймин, и Дешанг с дъщеря им, само моето дете още е студен камък някъде, дяволоид знае къде! Имам „Черната орхидея“, трябват ми още две брошки. Говорих вече с Юймин, тя е склонна да ми даде „Червената роза“, ако ти разрешиш. Каза да питам теб.

  – Първо, не съм сигурен дали Мирабела ще бъде толкова склонна като Юймин, а брошката е нейна. Откакто загуби портокала, е изключително предпазлива с артефактите. Пък и другите вече изчерпаха функциите си. Дори частичката от Светия Кръст в църквата „Успение Богородично“ изчезна след пряката молитва. Остана ù само брошката. Не мисля, че ще иска да се раздели с нея, дори и временно. Второ, защо ми се струва, че не ми казваш всичко? И трето, какво предлагаш в замяна? Не можем да я оставим без артефакт. Струва ми се, че замисляш нещо. Та Шуайджан едва не я уби, за Бога! Как може да искаш подобно нещо? Мислиш ли, че синът ти ще оцелее, ако изгубим Мирабела? Ако изгубим войната?

  Габриел погледна пак бледото и решително лице на Алибей и потръпна.

  – Точно това си мислиш. Какво става?

  – Черната брошка ми показа Вратата в Чернобил. Шуайджан продължава да мъти мозъците на украинци и руснаци и ги кара да се избиват взаимно¹, вместо съвместно да се борят със силите на Мрака. Имаше много трупове на войници. Руснаците са атакували украинците, охраняващи саркофага и са превзели района. Копали са окопи. В радиоактивната почва! Палили са огън и са готвили в Зоната. Прекъснали са всякакви комуникационни канали, включително и с Европейския център за наблюдение. Украинските оператори все още са там, но не се знае чии заповеди изпълняват. По всяка вероятност Шуайджан контролира и едните, и другите. Мирабела ще напише, че бягащите от колайдерите по света частици се връщат и топлинната смърт на Вселената се отлага, но примирие е постигнато само с призраците от Хадес. Не и с Шуайджан. А там, в Чернобил, дяволоид знае какво става. Габриел, Вратата към планината Чаншан е изчезнала! Или е маскирана така, че брошката  не я вижда, което е невъзможно, или змията я е унищожила. Няма как да стигнем до Шуайджан.

  – Забравяш за Повратната точка. Всеки опит, който направим да унищожим змията, ще доведе до поражение и при нас.

  – Същото се отнася и за нея. Но тя може да си позволи да пожертва всичките си пипала, защото…

  – Защото има Безсмъртния – промълви тихо Габриел. – Дори и само той да ù остане, ще може да възроди вселената, и то във вид, който я устройва и в който тя властва. Призраците не са ù нужни. Трябва да намерим Безсмъртния и да го унищожим!

  Алибей сухо се изсмя.

  – Да, ама че задачка! – каза Габриел.

  – Според принципа за правата пропорционалност и от страна на Светлината ще остане нещо, което е неунищожимо. Какво може да е то?

  Габриел понечи да каже нещо, но овреме се спря. Изражението на дяволоида беше напрегнато и нетърпеливо.

  – Предал си се – промълви архангелът. – Нова сделка ли си сключил? С кого? Казвай!

  – Той ми обеща. Обеща да остави сина ми жив. Моят живот няма стойност. Живял съм толкова дълго, че вече не изпитвам нищо, освен тъпа болка и безкрайна скука. Но Дун, той още нищо не е изживял. Всичко му предстои. Кажи на Мирабела да ми даде брошката, умолявам те!

  – Как може да си мислиш, че синът ти ще бъде пощаден? Ти наивник ли си или глупак? Знаеш с какво си имаш работа!

  – Трябва да опитам – каза измъчено дяволоидът. – Нищо друго не ми остава.

  – Грешиш! Всички брошки са у нас. Остава да намерим Сферата и ще победим. Ще съберем разпадащата се  Вселена и ще я върнем в състоянието отпреди Прегрешението. Ще имаме нов шанс.

  – Никоя Вселена не заслужава жертвата и на едно невинно същество.

  – Невинно? – извика Габриел. – Ами пророкът Хенг Чун?

  – Вината за смъртта му е моя.

  – Никой не е невинен след Прегрешението. Всички сме потомци на Ева-Мария и А-дам.

  – Значи, за мехура още е рано. А за дихотомията²? – изръмжа Алибей. – И за „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.“³

  – Дихотомията не е бифуркация. По-точно бифуркацията е частен случай на дихотомията. Фокусът там е върху разклоняването, а не върху противопоставянето…

  – И всички уж са практически безсмъртни, а има само един Безсмъртен, и в краен случай – още един, ама Светъл, а?

  – Думата „практически“ изчерпва въпроса ти.

  – Не съм питал нищо. Беше риторичен въпрос.

  – Темата имам предвид.

  – Ами кажи, каквото имаш предвид, не обърквай с тези многозначни недоизказаности! Сега читателите ще търсят навсякъде под вола теле! Нищо чудно и Бог да го обявят за хермафродит.

  – Или за Бодхисатва. И славяните, впрочем, имат статуи на богове с много лица…

  – Отклоняваме се, Габриел!

  – Не, само даваме нишки на читателите, за да не останат много изненадани от креативността на Мирабела и да не получат комплекс за малоценност от ума ù – каза ядосано архангелът. – Тя няма да започне да пише неясно и объркано, само за да им докаже, че е по-умна от тях и затова не я разбират. Няма да пожертва добрия стил в името на егото си. Защото, ако го направи, егото ù пак ще пострада, дори и да се оправдава, че го е сторила съзнателно и с добри намерения. Да оставим настрана теософския въпрос за съществуването на самите читатели, което...

 – Габриел, сега ти влизаш в обяснителен режим и ненужни подробности. Остави малко и на въображението на несъществуващите читатели!

  – Добре, мисля, че може да направим нещо и да преметнем коварния ти изнудвач. Момент, къде беше? Тук някъде съм го записал…

  Архангелът порови из снежнобялата си туника със следи от изгаряне по джоба и крачола, измъкна малък видеотелефон и се взря в екранчето му.

  – Да, ето го! Добре че съхранявам всичко.

  Алибей обърна поглед към светещия правоъгълник, където едър, мърляв старец се караше на невръстно, не по-малко мърляво момиченце. Лицето на дядото беше през цялото време покрито от сламена шапка, изпод която стърчаха чорлави, дълги коси и разбъркана, прошарена брада и не можеше да се различи добре.

  – Виж му сандалите! – каза Габриел. – Бронзови и лентовидни, с дървени подметки. Виждал съм такива в гората под Владикув гроб. Как не се сетих досега? Ето защо Огледалото ни го показа.

  – Торбалан е емпус – констатира хладно Алибей. – И той е…

  – Магьосникът Разнобрад, тоест Мирилайлай – довърши думите му архангелът. – Той ли е Фуси? – попита след малко също толкова хладно, а в сините му очи се четеше нарастващо отчаяние.

  – Това не мога да знам.

  – А какво знаеш?

  – Той е изнудвачът – каза Алибей. – И иска брошките. Веднага!

  – Ами добре – каза безизразно и някак вяло архангелът. – Щом ги иска, ще ги получи.

  – Така ли? – учуди се дяволоидът и в очите му проблесна недоверие.

  – Ами да! Само че няма да ги му дадеш ти.

  – А кой? – поинтересува се сухо Алибей.

  – Аз – каза архангелът. – Идвам с теб.

 

                                                  Хадес, няколко часа след Примирието

 

  Емпуза се дръпна от плътно затворения прозорец, зад чиито почти черни стъкла звездите припламваха с краткотраен блясък и една по една изчезваха. Но откъм Цитаделата продължаваше да струи непоносимо ярко сияние, което изпълваше въздуха на Акардара с необичайна яснота и панически ужас.

  – Черна боя! – измърмори кралят на Хадес и бледото му лице се намръщи. – Каква глупост! Заплаха за нас са само лъчите, които съдържат фотони. Те са в състояние да нарушат крехкото равновесие в нашите атоми и да предизвикат колапс на вълновите ни функции. Останалите лъчения, поради размера на съставляващите ги частици, не представляват опасност. Координаторът вече ми обеща да помисли за преминаване към наблюдение изключително на лазерна основа, което е значителен напредък. Но какво ще правят с очите си, които са устроени така, че да възприемат само фотоните, е въпрос, който едва ли ще бъде разрешен скоро. Но все ще измислим нещо. С тази права пропорционалност просто сме длъжни! Трябва да сменим стъклата на прозорците, пропускат фотони. Не толкова много, но все пак усещането е неприятно. Все още само ти можеш безпрепятствено и безопасно да се шляеш из улиците на Акардара, Пека. И примитивните динозавруси, разбира се. Но техните очи също са отвикнали от Светлината и са започнали да закърняват. Като тези на земните къртици.

  – Звездите изчезват – каза мечтателно Перла ван дер Муун и замахна към Емпуза с рой блуждаещи атоми, които почти незабележимо докоснаха периферията на кралския Облак.

Беше като ласка – нежна и ненатрапчива. Само напомняне за това, което е било и което още може да бъде.

  – Да, от земните колайдери ни обстрелват с миниатюрни черни дупки – като с манна небесна. В резултат, при нас звездите изчезват, а се появяват…

  – При тях – каза Перла. – Направù мрак и го хвърлù в Хадес! Ще ти се върне под формата на светлина.

  – Черните дупки за нас са добро, а за тях добро са звездите. Сега принципът е не е око за око – зъб за зъб, а добро за добро – Мрак за Светлина и Светлина за Мрак.

  – Фотозащитните чадъри на лихуните се повреждат често – осведоми го Дамата с виолетовите очи. – Много хитро от наша страна да използваме техния проект „Слънчев щит“ в наша полза.

  – Те се предпазват от Мрака с щит от Светлина, а ние се предпазваме от Светлината с щит от Мрак. Но и ние, и те наричаме това „Слънчев щит“. Колко забавно! – прозя се Емпуза. – Какво става с пробойната в Часовника?

  – Още не е затворена. Което означава, че и при тях е същото. Нашата Часовникова кула е станала развъдник на ипарксони и хорохрони. А тяхната бълва далтони. Нещо с Черното перо не е наред.

  – Какво има? Доколкото знам, сме го ползвали и друг път при възникнали повреди.

  – Не и за отваряне на пусковия механизъм. Не съм мислила, че някога ще ни дотрябва. Но сега се наложи.

  – И какво стана?

  Емпуза застина и се събра в компактна и застрашителна маса. По повърхността на Облака му пробягнаха електрическите искри от избитите електрони, сякаш го беше облял внезапен и неприятен фотонен душ.

  – Не работи! – каза Перла и прибра рояка обратно в ръкава си.

  В този момент вратата на Тронната зала се отвори със замах и огромното туловище на кралския поет и съветник Вергилий се бухна стремително в това, което можеше да се нарече „крака“ на Облака Емпуза.

  Придворният съветник запълзя привично по излъскания до блясък /упс!/ мраморен под, решен в стил „деликатно отсъствие“ и започна да бърше мрамора и несъществуващите грапавини по него със зелената си крокодилска роба.

  „При Персефина имаше поне боклуци, където разкайващо да се валям, а тук…“, помисли си мимоходом поетът, а гласно зарида и се завайка гръмовито.

  – П-п-простете, Ваше В-величество, п-простия ми мозък! К-как м-можах, ах, б-бедният аз! Ах, з-заслужавам н-най-строго наказание, но п-пак м-моля за п-прошка! Ах, п-простете г-лупавата ми г-лава! С-сега има п-римирие, м-моля ви, Ваше В-величествоооо!

  Вергилий се разрида, а от полупритворените му очи се ронеха едри динозавърски сълзи, които образуваха локвички по идеално излъскания кралски под.

  Емпуза гнусливо прибра облачните поли на туниката си и изсъска:

  – Казвай, животно, каква пак си я оплескал, че ще те разкъсам на малки, жалки парченца – тук и сега, без съд и присъда, дори и без да съм разбрал какво точно е прегрешението ти!

  – Пе-пе-перото! – изстена динозаврусът, задави се и млъкна.

  – И без заекване! – изръмжа хекатата.

 – Тъй вярно! – израпортува послушно поетът, а сълзите продължаваха да се стичат по зелените му, люспести бузи. – Перото, Ваше Величество. Фалшиво е. Тоест, не е фалшиво, истинско си е. Но не е нашето!

  – Не е нашето? Как така? Какви ги дрънкаш пак, Вергилий?

  – Не-не-не-не е нашето. Нашето е в Бергамо, а тяхното е тук.

  – Но това е Черното перо. Тяхното е Златното. Видях го у Юймин и Дешанг. Пак ли мътиш водата, Вергилий?

  – Не, Ваше Величество! Кълна се, казвам ви истината. Можете да проверите. Тя може – посочи динозаврусът Пека, която, по стар навик, се подаваше любопитно иззад завесата.

  – Вече проверих – каза Виолетката и се измъкна от драпериите. – Той казва истината, Емпс. Това не е нашето перо.

  – К-като Ин и Ян, Ваше Величество, и като двете точки в двете половини. Черното перо – за Светлия Часовник в Бергамо и Златното перо – за Мрачния, при нас.

  – И защо разбирам за това чак сега? – каза заплашително Емпуза и протегна ръка, която се издължи и заприлича на двуостър меч фламберг.

  – Не б-беше важно, Ваше Величество. Всяко перо върши работата на другото, с едно изключение.

– Да – каза разярено Емпуза. – С едно изключение, което сега ще ти струва главата. Стража!

Вергилий пак рухна в краката на господаря си и зави на умряло.

  – Умолявам ви, Ваше Величество, не-недейте! Ще се поправя!

  – Ще се поправиш? И как?

  – Т-трябва само да се разменят перата! П-просто е.

  – Ти си прост, лукова главо! Навън е Армагедон, не си ли забелязал? Как ще разменим перата?

  – По-поговорете с Пе-перкун! Т-той все ще измисли нещо. Ако т-рябва аз ще отида до Бергамо и ще взема З-златното перо. Г-готов съм да си рискувам живота. М-моля ви, п-простете ми!

  – Не можеш да отидеш в Бергамо, глупако! Ако беше възможно, мислиш ли, че щях да изпратя теб? Вратите са блокирани. Не работят! Всичко се обърка!

  – Емпс, мисля, че идеята да говориш с Перкун, не е лоша – намеси се Пека. – Има някой, който може да премине през Черната дупка навън, без Врата, и да оцелее. Но е много рисковано. И трябва да има друг от отсрещната страна, който да поеме същия риск. И дори и да успеят, не е сигурно, че пробойната ще бъде затворена. Прекалено голяма е този път. И се разширява все повече.

  – Щом Вратите не работят, това е единственият вариант, Ваше величество – обади се и Вергилий, който странно се беше успокоил и вече не заекваше. – Двамата куриери трябва да се срещнат на границата – в Хоризонта на събитията и по-точно – в центъра му, където се сливат точките на сингулярност – бялата и черната. Но това може да стане само при определени условия.

  – И какви са те?

  – Вселената трябва да се огъне.

  – Само това? Фасулска работа! – изсмя се нервно Емпуза.

  – Това ще се случи след определено време, може би много скоро. Но понеже не знаем точно кога, трябва да сме готови, за да реагираме светкавично.

  – И откъде си толкова добре осведомен ти, един бездарен поет?

  – От Свитъка, Ваше Величество. Изучавах го, както ми поръчахте. Помните ли?

  И Вергилий изрецитира с треперещ глас:

 

  Когато ръката се сгъне в юмрук,

  и всички реки в море се слеят,

  а крушата стара роди своя внук –

  последният пръв ще се смее.

 

  Тъмата ще има навсякъде власт,

  щом стане велможа слугата,

  а „горе“ и „долу“ и „цяло“ и „част“

  за малко сменят си местата.

 

  Часовникът в Хадес щом сочи един,

  а час подир час забият над тебе,

  ще падне светлинният щит несломим

  и призрак плътта ще обсеби.

 

  Пазú стихотвореца, дай му перо

  и нека напише История нова!

  Слънца щом се свият в незримо ядро,

  ще плаче за Феникса здрачната Сова.

 

  Загадката има решения две,

  кое надделява, е нам неизвестно.

  Но само един от безброй Светове

  ще бъде оставен и в слава ще шества.

 

  – „Часовникът в Хадес щом сочи един“ – каза Вергилий сред настъпилото мълчание. –Трябва да следим Часовника.

  – Пека?

  – Той е прав, Емпс. Сега, когато е повреден, Часовникът в Акардара показва време, различно от това, което е в Бергамо. Преди съвпадаха. Трябва само да изчислим кога един часът при нас ще съвпадне с…

  Перла Карамелла се запъна и млъкна.

  – Е, това беше – каза уморено Емпуза. – И аз имам едни съветници – вземи единия, че удари другия! И как ще разберем колко часа трябва да показва бергамският часовник?

  – Ваше Величество, трябва да е нещо симетрично и огледално. Двата Часовника са свързани пропорционално. Почти всичко друго вече се случи: след потопа на земните Светове реките в Хадес преляха и мъртвата вода наводни всичко, Джиа роди Джъд, внука си, а неговите аватари се опитаха да заемат мястото на Алибей – да станат велможи, магнитните полюси си размениха местата… Свитъкът е точен, само трябва да бъде разтълкуван правилно.

  – Ами разтълкувай го, щом си толкова умен! – ядоса се Емпуза. – Хайде, чакам!

  – Аз съм пробвал най-различни варианти, сър: и с римски, и с арабски цифри, и с нумерология, и с кабала – каза скромно динозаврусът. – Разглеждал съм изображения на циферблатите на Часовниците в продължение на часове. И стигнах до единствения възможен извод.

  – И какъв е той?

  – Ако представим часовете с арабски цифри и с нула и единица, тоест – 1 часът – 01, и 22 часът – 10, се получава симетрично и огледално изображение – 01 и 10. Трябва само да се изчисли кога е съвпадението.

  – И кога е то?

  – Моите проучвания показват, че утре вечер, когато в 22 часа Часовникът в Бергамо забие сто пъти за комендантския час, в Хадес ще е 1 часа след полунощ. Тогава нашият Часовник ще удари само един път. Няма по-близка дата на съвпадение от тази.

  – Утре? И как ще намерим куриер за толкова кратко време?

  – Аз вече го намерих, Ваше Величество. Вие само трябва да се обадите на господин Перкун да подготвят техния човек. Трябва да е някой, който е минавал през Гърло, за да има шанс да оцелее при размяната на Перата. Защото бялата и черната сингулярни точки не са нищо повече от едно Супергърло, през което информацията от нашата Вселена минава във Вселената на Бялата дупка. Ако двамата куриери си изиграят правилно картите, Перата ще бъдат притеглени там, където им е мястото – Черното – в Светлите Светове и Златното – при нас, в Хадес. Но има риск, ако сгрешат, нещата да се объркат и всички ние да се изпарим заедно с двете Вселени и самите куриери да загинат. Но мисля, че аз намерих точния от наша страна.

  – Намерил си го значи? Ама че си чевръст! И кой е той, ако не е тайна?

  – Не е той, или не съвсем, Ваше Величество. Астерикс! – викна Вергилий.

  Чу се шум от криле и археоптериксът влетя в Тронната зала, направи няколко кгъгчета под тежкарския, орнаментиран таван и кацна на рамото на игуанодона.

  – Чакай, чакай! Мислиш, че една безмозъчна птица, която дори не говори, може да спаси Съществуващото?! – викна разярен Емпуза.

  – Не е безмозъчна, сър. Или не съвсем – изхъмка Вергилий, а археоптериксът изкряска възмутено.

  – Това всъщност е Персефина, или част от нея, не знам точно колко. Предполагам, половината от мрачната половина на Юйлин. Значи една четвърт. Била е подложена на дихотомия /не на бифуркация, защото Астерикс е от мъжки пол/ при излизането си от някое от Гърлата, вероятно това на Змийския остров. Тя се върна оттам с Астерикс и не се разделяше с него. После и двамата изчезнаха от тъмницата, а след известно време Астерикс се върна. Сам. И променен. Познах го по пръстена. Приютих го. Грижех се за него. Той ни е верен.

  – Но Персефина сега е сова от женски пол и е преминала на страната на Светлината. Не ги проумявам тия ваши шизофренични раздво- и –троения, дихотомии и бифуркации! И този археоптерикс е всъщност много странен – прилича на птеродактил! Къде са му перата? Като мрачник е.

  – Това ви обяснявах – променил се е. Може да е от дифузията или вследствие на дихотомия. Дихотомия е, когато има разделение на две допълващи се части. Бифуркацията е разклонение   – като паралелните Светове. Те са много и са едни и същи, но с някои различаващи се подробности. А частите при дихотомията са противоположности – като Ин и Ян и мъжкия и женския пол. Но дали е археоптерикс или птеродактил, какво значение има? Все е с пера в името⁴, дали в края или в началото, не е важно! Може да се е дихотомизирал на още две части, откъде да знам?

  – Това не беше въпрос, Вергилий, беше риторичен възглас. А перата в името не компенсират липсата им по крилата. Кажи сега, какво трябва да направи тази глупава птероптицаптерикс!

 

 

                                                               Бергамо, Свят Гама, 20.02.2020

 

  – Жеравът Тай трябва да отлети до Хоризонта на събитията на Черната дупка и да размени там перата с куриера от Хадес. Само той може да го направи, защото само той е една душа в две тела. И е минавал през Гърло. Аз трябва да отида до Ухан и с портокаловата коричка на Юймин да съживя жерава.

Васил Левски – Игнацио и професор Висконти наблюдаваха сфинксовете, които един по един се спускаха от небето и заемаха местата си край фонтана „Контарини“. Белите и червените лъвове при входовете на базиликата „Санта Мария Маджоре“ също се бяха върнали.

  – Книгата на венецианския лъв на портата „Свети Августин“ все още е затворена, проверих го – каза професорът. – Това означава, че още сме във война. Въпреки примирието.

  – Да – каза Игнацио. – С Шуайджан нямаме примирие.

  – Но правопропорционалната зависимост? Змията не може да ни навреди, нали?

  Изгряващото над Бергамо слънце беше придобило кървавочервен оттенък. Множество сринати или полуразрушени сгради, дим и пепелища, следи от придошла и отдръпнала се вода, алено зарево на юг и изплашени и измъчени лица на хора, излезли от укритията си в катакомбите – това представляваше Бергамо в ранното утро на 20 февруари, 2020 година. Войната беше навсякъде – по всички Земи, по всички небеса, дори и под земята. От кулата на Часовника излизаше гъст, черен дим и се мяркаха крилата на все още извиращите оттам далтони. Скоро  щеше да се разцепи на две и мрачните пеперуди щяха да залеят града.

  Изведнъж откъм Венецианската стена се чу силен трясък. Кулата „Мастио“ в крепостта „Ла Рока“ се разтресе, люшна се и се срути като картонена, разпръсквайки прах и отломки навсякъде. Сирените на пожарните завиха, а по Венецианската стена фигурките на тичащите войници приличаха на навити с пружина детски играчки. Скоро нов трус разлюля Стената и този път Северната порта на Бергамо погреба под развалините си още хора и военна техника.

  – Но какво е това? Нали има примирие? – затюхка се професорът. – Призраците оттеглиха армиите си. Ние вече не ги нападаме. Защо разрушенията продължават?

  –Това е Шуайджан. Проклетата змия някъде там, в планината Чаншан, си отхапва пипалата – едно по едно. И заради правата пропорционалност това предизвиква разрушения при нас. Чудовището е решено на всичко, дори на самоунищожение, само и само да ни навреди. Тръгвай, Василе, колкото по-скоро се върнеш, толкова по-бързо ще се спасим от това безумие! Часовникът няма да издържи дълго. Далтоните засега не нападат заради Примирието, но не се знае змията какво още ще измисли. Може да загубим Часовниците. И двата!

  Серафимът разпери огнените си криле, издигна се в димящото, кърваво небе и се отправи на изток, към Китай.

  Професорът се надигна тежко от стъпалата под Часовниковата кула, където около век преди това неговият дядо – граф Джовани Висконти беше държал реч при откриването на новата визия на Часовника. Сега внукът му – Бруно, трябваше да направи всичко, за да спаси делото на дедите си.

  Понесъл товара на тази огромна отговорност на плещите си, професорът се отправи, накуцвайки, към Лабораторията, за да помогне с това, което най-много умееше – науката.

  Небето над главата му остана безмълвно и пусто, но слънцето постепенно набираше сила и си пробиваше път през дима и пламъците в разрушения човешки Свят, който, за добро или за зло, никога вече нямаше да бъде същият.

 

/Следва/

 

 

https://www.youtube.com/watch?v=PznMpRASjAg

 

---

1. Както е известно, войната между Украйна и Русия в реалността започна през февруари 2022 г., въпреки че и по-рано имаше военни действия в Донбас и Луганск

2. Дихотомия – последователно разделение на две части, слабо свързани помежду си, или изключващи се. Метод за логическо разделение на клас на подкласове. Пример: Понятието „човек“ може да бъде разделено на два класа: мъже и жени. Понятията „мъж” и „жена” се допълват взаимно.

В ботаниката дихотомията е начин на разклоняване чрез многократна бифуркация .

В литературата пример за дихотомично разделение са доброто и злото, душата и тялото, истинското и въображаемото, небето и ада, мъжете и жените, и дивашкото и цивилизованото. Често дихотомията се проявява в един герой (Доктор Джекил и Мистър Хайд).

Източник: avitohol.name/kakvo-e-dihotomiya

3. Книга Битие, 1-27

4. Птеро /гр./ – перо