Малките нежни лестенца, едва-що укрепнали, любопитно се протегнаха нагоре.
Цветето беше щастливо, защото е живо и съществува. Отне му известно време да
стигне до заключението, че действително Е, но пък и разполагаше с толкова много
време.
Слънцето плисваше рано сутрин и го гъделичкаше с безбройните си лъчи. Цветето му
се радваше, веднъж дори опита да поговори с един слънчев лъч. Но дали защото
беше твърде зает да си играе с прашинките, или пък просто не му се говореше,
лъчът подмина цветето.
Водата беше другата голяма радост. Тя се плисваше към корените му и цветето
доволно отпиваше. Още по-щастливо приемаше фините пръски, които понякога
покриваха всичките му листчета. Пръстта превръщаше водата в сладък сок, който
бавно се изкачваше по стъблото, за да достигне до самите връхчета на цветето.
Така то живееше. Цъфтеше и зеленееше. Когато му станеше скучно да следи слънцето
и да чувства водата, то потъваше в размисъл. Така цветето разбра, че Е, че съществува.
Един ден, случайно, объркало се врабче кацна до цветето. Врабчето се зае да
чурулика и заразказва (знаете ги врабчетата). То пя за дългите жици, за високите
покриви и за опасните улици, и за сладките трошици... После врабчето отлетя и
цветето пак остана само с водата и слънцето. То не разбра песента на врабчето -
за какво са му тези дълги тънки неща за кацане и сухи празни места за гнезда, и
бумтящите метални животни или пък вкусната врабчова храна.
Цветето си имаше вода и слънце. Светът му бе пълен.
Дълго време след срещата с врабчето, малкото цвете разбра, че е пораснало.
Цветовете му бяха станали пищни, листата му понатежаха, водата едва достигаше,
за да се промъкне по филизите му. И цветето реши да протегне коренчетата си, да
ги простре нашироко.
Но не успя. Вместо меката пръст едно малко нежно коренче се сблъска със студена
и плътна стена.
И цветето разбра,
че е в саксия.