Надя мина покрай пилоните и тъкмо щеше да заслиза по стълбите, когато се обърна и разпозна своя приятелка от съседна улица, с  която бяха играли като деца. Момиченцето, всъщност вече беше жена и сега накуцваше около пилона, опитвайки се да танцува без да залита. Гледаше безизразно със същите очи, с които някога беше откривала света. Сега изглеждаха празни. Това момиче беше друго, от нов живот, с оскъдни дрехи и празно лице. Това беше първият път, когато Надя остана с убеждението, че две половини на един и същ живот, биха могли да се разминат. Нямаше как обаче да се размине с упреците на сестра си. Беше долу до масата и Надя тайно си пожела в този миг да стане невидима. 

– Къде беше толкова време? – извика Цвети.  

По-малката сестра се изчерви. Мълчеше, поглеждайки неспокойно към по-голямата. Искаше да я помоли да говори по-тихо, но Цвети като че ли беше пила достатъчно и не долови в началото, че с реакцията си е предизвикала вниманието не само на Станой, но и на другите от компанията.   

– Само да си посмяла да се прибереш преди мен! – отвърна Цвети, след като Надя ѝ каза нещо на ухото.

Надя я изгледа. Искаше ѝ се да я предупреди, че е започнала да загубва мярата на изпития алкохол, още преди той да ѝ е въздействал, но се отказа, защото Цвети в този миг издрънча чашата в жълтата Фанта на приятеля си.  Едрият брюнет с лъскави черни вежди, широк чип нос и високо чело, по което рядко не се забелязваха капчици пот, на Надя сега ѝ приличаше на човек,  попаднал на грешното място. Тя нямаше съмнение, че заради Цвети той би могъл да виси два-три часа като паметник на високия стол, докато гледа как любимата му завърта вселената му на кутрето си. Според Надя, Станой беше несъответно галантен на прищевките на Цвети. Или по-точно: съответен. Надя се извини. Нямаше намерение да губи повече време. 

– И умната пред нашите! – извика след нея, по-голямата сестра, докато се смееше с мъжки глас и намигаше на една от любопитните си приятелките си. 

Надя мразеше тази дума. Умната! Умната бяха изпратили на Онзи свят доста хора. По същия начин си бяха отишли все такива – кротки и разумни, някои от тях още в началото на живота си.

 Дискотеката шумеше в далечината. Тя спря за малко и погледна назад. Не го видя зад себе си. Затракаха отчетливо токчетата на новите ботушки. Обичаше тези ботушки. Имаше привилегията да ги носи. Да е жива. Да пристъпя с тях точно сега – в тази хубава студена нощ – и след малко може би те щяха да стъпват до обувките на Насим. Тъкмо се усмихваше,  когато тя отново се появи. Сияна. Защо съученичката ѝ продължаваше да я преследва? Изглежда едната беше неспособна да забравя. В девети клас тъкмо беше издала книжка със стихове, когато Найдена видя лицето на Сияна да се усмихва, залепено на входната врата на училището.  Лице – сияйно и пълно с живот, със светли очи и руса коса.  Самоубила се е. Така съобщиха, когато влезе в класната стая. След думичката "защо" се беше разтворила за Надя една врата, зад която бушуваше нещо черно и необятно. Първоначално тя не можеше да си обясни смъртта ѝ . Всички вдигаха рамене, но след това, когато изпита студенината на мрака, започна все по-често да мисли за нея; разсъждаваше върху причините, довели я до този край. Сияна сякаш ѝ изпращаше послания: Как е чувствала душата си. Как е усещала земята, по която стъпва и хората по нея. Надя нямаше нужда от тези послания, но те пристигаха заедно с болката. Приветлив ли,  светъл ли беше този свят, в който ги бяха изпратили да живеят? И какво трябваше точно да научат от него? 

Разбира се – приветлив, светъл беше. Отвръщаше не без доза ирония момичето. Откликваше ли на тяхната нагласа, възпитавана в идеали и принципи? Отвръщаше – повтаряше си Надя. "Не лъжи, не кради, не убивай. Обичай ближния си, вярвай в Бог, прави добро и го хвърляй, едната ти ръка не трябва да знае, суетата била враг на духа, затова трябвало да бъде разпъвана на кръст, за да се пречисти човек от нея." Разпъваха я естествено на осъвременени метални кръстове,  наричани пилони. Виждаха им се празните очи, както на Исус са се виждали раните. И те също като него изкупваха греха на човечеството с несъзрялите си още тела, в своеобразния развой на вселенския закон. И на тях също беше повтаряно, че Бог обича всички по равно, без да прави разлика. Чии бяха тези идеали? Кой я научи да вярва в тях? Кои бяха тихите инквизитори? Не и онези, които пропагандираха. Не. Едва ли, едва ли... Със сигурност беше някой извънземен кротък и благ мъж,  който не слагаше клечки на очите на хората, за да ги научи да виждат реалността.

  Истината при Надя нахлуваше все неканена. Идваше тъкмо, когато жертвата се беше свлякла до половината в земята. Истината тъкмо е окорвала очите си в Сияна и е поискала да я освободи, но тя е побързала да ги затвори. Така си обясняваше нейното самоубийство. Не е намерила божествената сила в тринайсетгодишното си същество, за да противоречи. От притчи,  приказки, разказвани и четени, повтаряни за щяло и нещяло, Надя имаше усещането, че се задушава.

  И докато вървеше надолу по пътя и се ослушваше за стъпки зад себе си, разбра че не се задушава от принципите, в които беше възпитавана, а от лицемерието в тях. От онова което е, и другото, което им се иска да бъде. А ако тя разсъждаваше в техния дух?! Какво би станало, ако досега не познаваха Насим, ако не бяха научили за неговия произход - той не беше чак толкова черен все пак, освен това беше добър, хубав, способен и силен мъж. И изведнъж им кажеше, че се е запознала с богат чужденец, който е готов да живее в България заради нея. В България сега ставаше все по-труден живота. Всеки в този момент се надяваше да получи покана от чужбина  и да побегне, дори и баща й искаше да поработи малко навън. Насим нищо не искаше и беше доволен. Той на всичко би се съгласил, ако тя му предложеше, може би за всичко щеше да намери начин. 

– Искаш ли да избягаме? – го попита след няколко крачки, когато той я догони.

– Какво те прихвана пък сега? – учуди се я той. Тя му приличаше повече на отчаяна, отколкото да е в лошо настроение. И не че не му бяха хрумвали и на него подобни мисли – за бягство, но сега ги чу изречени от любимата жена и не му се сториха правилни. Не обичаше да я вижда такава и се опита да измисли нещо смешно, но...

– Защо да ме е прихванало? Съобщавам им още сутринта и тръгваме! Какво може да ни спре? Имам 18 години! Знам добре английски, мога да работя, няма да умрем от глад, а и ти ...

– Шъ, щъ, шшш

– ..ти можеш да правиш хляб..

– Шшш! – той я стисна за ръката, по-силно от обичайно и я завъртя към себе си, за да я погледне в очите:

– Млъкни за малко.

– Защо... – измърмори тя, като му видя намръщената физиономия. 

– Защото не се взимат такива решения така.

– А как се взимат?

– Спокойно, трезво... – жестикулираше бавно с ръка – замисли се за миг, търсеше точните думи. – Не с толкова емоционалност. Не се сърди, но ти си много бурна, Надя. Трябва преди да кажеш нещо, да броиш до десет. 

Не се беше замисляла. Наистина ли беше такава? Крайна? Това ли ѝ казваше с черните си очи, които сега може би се страхуваха да бъдат заляти от нова вълна от емоции. 

Тя се укроти за малко. Погледна встрани. Почувства се засрамена, а и някак правилно говореше той. Идваше ѝ допреди секунди да разбута планините, обградили селото, а в този момент долови изведнъж планинския вятър как се провира под яката на нейното палто, а на фона на красивата планина, нейния любим я галеше с топлите си ръце по пъпчасалия врат. Боже, имало справедливост! Прошепна наум.

Тя не му се сърдеше. Колко странно, дори му беше благодарна. Колите светеха срещу тях с фаровете си, дърветата покрай пътя светваха в този миг. Лицата им прозираха. Изглеждаше така сякаш мракът кръщава светлината. Клоните на дърветата се спускаха над главите им. Застилаше се пътя с двете сенки. Едната по-къса, другата по-дълга. После се сливаха, докато пълнееха от любовта си. 

– Сега имам чувството, че от нищо не ме е страх – установи на глас тя. 

– А защо трябва да те е страх? 

– Не знам. Ти ми каза нещо лятото, спомняш ли си? 

– Какво? 

– Че си бил лош човек – тя замълча. Беше се смутила от начина, по който излезе от нейните устни. А и защо сега се беше сетила!

– Че съм бил лош човек? Аха! Пак ще се караме, така ли? Защо гледаш встрани, спри за малко. 

Надя спря и го стрелна объркана. 

– Мислиш ли, че е така, Надя? Мислиш ли, че мога да ти направя нещо лошо, нещо против твоята воля? 

– Онзи път така си помислих, да. 

Той беше забравил, но си спомни.  

– И ти не беше особено мила, забрави ли? И нали се разбрахме, че забравяме? 

– Добре. Но... 

– Виж, ако искаш да сме заедно, трябва да ми вярваш. Ако непрекъснато се съмняваш в това какъв човек съм, ще ме изпратиш в ръцете на друга! 

– Какво?! – Надя подскочи попарена. – Заплашваш ли ме? 

– Не съм си и помислял подобно нещо, но ти ме караш да ти го кажа, Надя. Найдена, чакай!

– Колко си великодушен! Лицемерието нямало край! Пусни ме! 

Той я държеше за китката. 

– Няма, докато не ми се извиниш...

– Аз да ти се извиня? 

– Да, ти! Нарече ме лицемерен. 

– Такъв си. Ето, тикам те в ръцете на други - тя се опита да го бутне назад, но не успя, защото той продължаваше да я стиска за ръката .

– Пусни ме. 

  Надя се отскубна и побягна. Тичаше толкова бързо с токчетата, сърцето ѝ се насичаше от хлипове и сякаш биеше по асфалта, но не спираше. Ето първата пресечка, после покрай къщата на леля Вера и чичо Христо, след това втората пресечка. Така се беше засилила, че дори не усети колко бързо се покатери на люлеещата от тежестта ѝ външна порта и се прибра. Не можеше да се побере в кожата си и започна да си бие шамари пред огледалото. Удряше се по-силно и по-силно, но като че ли нищо не усещаше. Само безсилие и гняв, твърде помитащ, за да може да се справи веднага с него. Хвърли се на леглото. Опита се да разкопчава роклята си, но ципа запъваше и след малко чу как плата се разкъса. Чак когато минаха няколко минути, усети лицето си горящо. Никога! Никога! Никога повече! Никога! – повтаряше тя. Само да си посмял да ме последваш! Само смей! Ще те убия! Ах! Мразя те! Затова си отишъл на дискотека! Да си търсиш нови жертви! Как можа да ме заблудиш така! Как?! Ах! 

(следва)