Селото се беше разположило точно в нозете на планината – оживено и голямо, като мравуняк преди дъжд. Щъкаха в него и християни, и мюсюлмани, една и съща тежест носеха, един и същи тютюн пушеха, една и съща камениста вода пиеха, затова и от едни и същи болести умираха, но за да не си смесват кръвта и да не си бъркат молитвите, се бяха разделили на две половини. Между тия две половини минаваше река Мечка. И така едната половина – след реката я бяха нарекли: Малко Село – на мюсюлманите, а другата половина, преди реката: Голямо Село и беше на християните.
Река Мечка, кой и кога я беше кръстил така, наистина страшна ѝ беше тинята през лятото, защото никой здравомислещ не смееше да я прекоси, а децата на Мечката пълзяха под огромни листа, съскаха и стигаха два метра. Също толкова бяха и метрите под земята, в които жителите на селото закопаваха децата си, ако решат да се смесят и да избягат с някой, или някоя от другата страна на реката и вече не ги брояха за излезли от тяхното семе. Разбира се, случваха се и изключения, но бяха толкова рядко, че по-скоро цар Борис би възкръснал и моментално приел друга вяра, отколкото малкия човек от селото да извади ножа от гръдта си и да прости на своя наследник.
Въпреки тези тайни неписани споразумения между съселяните, църквата и джамията се намираха на центъра на селото. Там бяха ресторантите, клубовете и дискотеките, магазините и баничарниците и когато дойдеше петък вечер, старите излизаха на беседките с бутилки ракия, салати, чевермета и „карпузи”, младите, зарязваха иглата с тютюна на по-малките си братя и сестри, други запращаха мотиката в най-далечния край на градината, така че никой повече да не я намери, хвърляха маркучите, изпросваха по някой лев от родителското тяло, други пък чопваха по някоя цигара Арда качак на дядовците си и облечени в най-новите си дрехи, излизаха наперени от дупките на своите мравуняци и се запътваха към центъра. Така в една такава прецъфтяла от звезди нощ, когато и Малко и Голямо Село наедно се бяха отпуснали от умората на летния ден, поседнали в нозете на планината, нощта блестеше по загорелите им кожи, а те се смееха безгрижно, тогава в същата нощ се роди Найдена.
Мъндьо, така казваха на баща ѝ, иначе се казваше Гошо – приличаше на космат великан, слязъл от планината, весел и луд исполин, ръстът и силата си не знаеше, но му стигаха да натръшка и Малко и Голямо Село само да размаха дългия нокът на кутрето си, но понеже сърцето му също имаше великански размер, а светлите му очи блестяха хлапашки, всички го обичаха и още никой не беше посмял да премери исполинския му гняв. Караше черна дълга Волга и, когато същата нощ разбра, че му се е родило второто дете, реши, че е момче; се яхна на колата. От радост ли, или от дупките по пътя главата му се удряше в тавана, направи няколко обиколки на центъра, почерпи другарите си, стреля с пушката, ви като вълк и вече никой в селото нямаше съмнение, че Мъндьовица е родила. После и в родилното отделението така отишъл – препасан с пищови, с къси панталони, с подпетени галоши, защото ходилата му бяха прекалено големи, на акушерката ѝ излязъл акъла, викнала полиция, но и полицаите омагьосал с въодушевлението си и всичко се укротило.
/следва/
© Силвия Илиева Все права защищены
Бени 💗
Благодаря!