Разказвам този епизод от живота си, с ясното съзнание, че смесването на спомени, носталгия по детството и естествената вече за моята възраст трудност с подредбата на чекмеджетата на паметта могат да превърнат историята в приказка. Но нека бъде приказка, за вас приказка, за мене истина и така започвам:

„В лето 1870 беше време на щастие, време, в което моето детско сърце преливаше от вълнение, а малката ми потна ръка се мъчеше да се измъкне от бабината, докато тя ме водеше към местната църква, неусетно нейното вълнение, се предаваше и на мен. Ходенето в храма аз виждах от позицията на моята петгодишна осанка, погледът ми достигаше някъде до раменете, мъчех се да прогледна между народа и да видя свещеника, но рядко ми се удаваше. Баба Милкана беше славна жена, зная, че в народната памет  ще остане само оная другата баба, описана от дядо Вазова, но ако мен питат, моята баба беше истинска хайдутка, само дето когато й го казаха, тя така яростно ме изгледа, дръпна ме настрани и ми каза пред никого да не повтаря, а аз упорствах:

-Ама,бабо, нали ти помагаш на хайдуците?

Баба се разяри и аз реших, че в интерес на собствената ми безопасност е по-добре да спра да питам. Та баба Милкана беше славна жена, пееше  хора, помагаше на поп Георги. За мен по онова време щастието се състоеше най- вече, в това, че сутрин като ставах а миндерчето ме чакаше покрита с шарена кърпа моята паничка с попара и после баба щеше да ми даде да опитам от гозбата. Не ядях сутрин само в неделен ден, когато баба пееше на клира. Това за мен петгодишния хлапак бяха мистични преживявания, най-много ме удивляваха очите на иконите, такива едни спокойни, но и строги, страхувах се от тях. По-късно поп Георги благо ми разказваше, как не трябва да се боя от Бога, как той ме обича и няма да ме остави, ако аз не го оставя.Не разбирах нищо от богослужението, но то за мене сирачето( майка ми беше се споминала при раждането ми, а за баща ми знаехме само, че е хванал гората, както казваше злобната съседка  ) беше като прегръдка, като топлинка отвътре, а и не само. В църквата беше топло зиме и прохладно лете. 

Най-покъртителен момент за мен беше една нощ се бях разбудил и неволно чух баба да плаче пред иконата на Богородица, молеше се така „ Боже, дай ни да ти пеем на нашият език, дай на това чедо да слуша литургията на майчин език, то така и майка няма, но поне на службата да го гали майчин език в песента към Твоя Син, Майчице!” Не разбирах защо баба толкова много иска да изгонят агаряните, които наричаше акинджии ( разбойници) и гърчавите византийци. Много по-късно разбрах какво е искала да каже баба, но понеже ми беше забранила да повтарям казаното от нея, аз се опитвах да го забравя.

Справях се чудесно с тази задача, до онази злополучна неделя, когато баба пак ме поведе към храма и ми даде едно трикрако столче да седна близо до клира. Само, че точно този ден, на мен хич не ми се седеше и започнах да дърпам баба Милкана за полите:

-Бабо, ма, искам да пея.

Я не ми обръщаше никакво внимание, само току замахваше с ръка, да ми покаже, че сега не е подходящ момент. Ядосан от очевидната несправедливост се изправих на столчето и извиках с колкото ми глас държеше-

-Долу византийци и агаряни, да живее Антим Първи!( последното бях прочел в един вестник, който баба държеше между църковните си книги.

За миг хорът спря да пее, от амвона поп Георги запази присъствие на духа и продължи литургията, всичко щеше да завърши лошо за мене от баба, ако в този момент, трикракото столче, което ми служеше за най-висока арена не се катурна и аз полетях стремително към клира, заедно с всички богослужебни книги и половината хор се озовахме на земята. Та така допринесох и аз, мили ми читателю в борбата за църковна независимост.