Разказвам този епизод от живота си, с ясното съзнание, че смесването на спомени, носталгия по детството и естествената вече за моята възраст трудност с подредбата на чекмеджетата на паметта могат да превърнат историята в приказка. Но нека бъде приказка, за вас приказка, за мене истина и така започвам:
„В лето 1870 беше време на щастие, време, в което моето детско сърце преливаше от вълнение, а малката ми потна ръка се мъчеше да се измъкне от бабината, докато тя ме водеше към местната църква, неусетно нейното вълнение, се предаваше и на мен. Ходенето в храма аз виждах от позицията на моята петгодишна осанка, погледът ми достигаше някъде до раменете, мъчех се да прогледна между народа и да видя свещеника, но рядко ми се удаваше. Баба Милкана беше славна жена, зная, че в народната памет ще остане само оная другата баба, описана от дядо Вазова, но ако мен питат, моята баба беше истинска хайдутка, само дето когато й го казаха, тя така яростно ме изгледа, дръпна ме настрани и ми каза пред ни ...