За да се казваш София, трябва да си изтъканa oт Вяра, Надежда и Любов и да носиш вечното послание и след края на дните си. Това е името на мама. Тя е София и днес, на 26 май, трябваше да навърши 71 години. Много трудно мога да говоря за нея в минало време. Сълзите рукват и се стичат по лицето ми, а сърцето плаче, поглежда към слънцето и иска да полети. Да полети, за да докосне... още веднъж една майчина пролет, която те кара да се чувстваш красива и обичана. Мама София носеше в себе си онази кроткост и благородство, които отключват всички затворени врати и те карат да я търсиш винаги. Със снежнобяла кожа, синеока и неизмеримо праведна, тя вдъхваше едновременно спокойствие и сила, воля и обич, единствени и недостижими. Нейният смях беше заразителен, така, както и сълзите ù, които бързо въвличаше в щастливи обрати. За нея нямаше непреодолими препятствия, имаше живот, който ражда скъпоценни мигове и щастие. Тя вървеше смело към щастието и жертваше всяка своя глътка въздух за мен и моя брат, за близките си, за съседите, за приятелите, за хората. Мама имаше харизмата да „нахлува” тихо и паметно в човешките съдби в съзвучие с тяхната болка и радост и да дарява вътрешен мир и хармония. Тя знаеше какво е болка, обичаше христово и дишаше сърцато като одухотворена птица, току-що родила рожбите си. Мама през целия си живот не нагруби никого, не нарани никого, не простена, не се оплака. Вярваше в доброто утро, вярваше в децата си, вярваше в смисъла да създадеш живот и да се посветиш на него до сетния си дъх. Макар и повалена от два инсулта, мама се бореше всеки ден по своему, с една здрава ръчичка, с оскъден говор, но винаги на място, винаги навреме, винаги наистина. Осъзнаваше, че ще дойде мигът на раздялата, но не се отказа нито за минута, нито за секунда. Спонтанна в щедростта си да дарява обич, тя влагаше цялото си същество, за да ни има, за да сме достойни личности, за да познаваме границите на духовното и бездуховното, за да дописваме житейските си страници.

И така до днес, когато аз, порасналата ù дъщеря, пиша тези редове, на 71-я ù рожден ден, с Надеждата тя да ги прочете. С Надеждата да усетя отново дъха ù, с Надеждата тя да ме вижда от небесните селения и да е горда с порасналото си момиченце. Мама беше белязана със светлина, носеше слънце в сърцето си, имаше дъга в очите. Нейната обич и закрила, нейната свята прегръдка бяха единственият мой копнеж, за който бленувам и днес. Търсеща, всеотдайна и всепрощаваща, тя проникваше в тъжните светове и ги претворяваше в щастие. Подреждаше красота и уют, стопляше премръзналите сърца и ги посипваше с цветни чувства, за да продължат да бъдат топли.
Никога няма да ми стигнат думите, за да Ви представя мама София, която беше, е и ще бъде най-светлият лъч в живота ми, най-достойният пример, най-съкровеният съзидател, най-чистият извървян път!

Обичам те, мамо!

Ние винаги ще бъдем заедно!

Паша