Младен се огледа самодоволно в огледалото и се усмихна.
Той беше от еднo малко, забравено от Бога село, чиито жители се вълнуваха само от посевите си и животните, които отглеждаха. Бащата на Младен цял живот се беше опитвал да направи от сина си свой наследник, но Младен нямаше намерение да се заробва с кърска работа. Въпреки неодобрението на баща си и финансовата невъзможност на семейството да го прати да учи, Младен знаеше, че няма да остане да остане завинаги в това село, той си беше поставил високи, далечни цели и нищо нямаше да го спре да ги постигне.
Огледа се отново и си спомни много добре първия път, когато стъпи в Рим. Въпреки, че беше уверен в успеха си, когато напускаше селото, когато за първи път се докосна до това място, го полазиха тръпки. Не беше сигурен какво точно го очаква, не беше сигурен, че ще се справи, не беше сигурен, че хората тук ще харесат него – малкото, недодялано, селско момче.
Но той се справи. Перфектно и блестящо. Сякаш беше роден за Рим. Нямаше нещо, к ...