12 апр. 2011 г., 18:55

Да се превърнеш в богиня

1.1K 0 0
5 мин за четене

Failed in becoming a god

Frozen in time, 

yearning forbidden wishes.

Damned and divine scars of my broken kisses... Отражението в огледалото имаше малко повече живот от собственичката си. Огледалното стъкло просто показваше един образ, който отдавна, отдавна беше само обвивката на една мъртва душа. Около лицето на момичето на прелестни тъмноруси гъсти водопади се спускаше съвършено права, блестяща като тъмно злато и дълга почти до кръста коса. Очите бяха с невероятна, почти съвършена форма, обрамчени от гъсти дълги мигли. Ирисите бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни - едва ли не се сливаха със зеницата и толкова съкрушително празни, че можеха да накарат всеки да изгуби надежда за каквото и да било - дори и за самия живот, защото самата тя се беше взирала толкова дълго в тези ириси, гледайки ги в огледалото, че накрая бе пожелала да умре. Бяха най-красивите и същевременно с това най-мъртвите очи, които можеше да види майката природа. Ръцете бяха свободно отпуснати до тялото, напълно безполезни, безжизнени. Дългите пръсти с идеално оформени нокти в краищата, мъртво неподвижни. Беше загубила всичко. Беше създала кралство, достигнала най-висшата мъдрост... Бе готова да умре за красотата на една градина. И се провали в превръщането си в богиня. И сега животът вече не обитаваше това тяло, тази прелестна, но празна черупка. Или по-точно, имаше душа, но тя вече бе прекалено измъчвана, прекалено осакатена от вина и терзания, за да продължи да съществува. - Къде отиваме? - попита малкото дете до нея. Беше едва на четири годинки, но точно тогава децата имаха много по-добри инстинкти от възрастните. Защо се доверяваше на бездушната си,  мъртва отвътре голяма сестра? Защо не бягаше? Не разбираше ли?.. Нима не виждаше, че тя ще унищожи и него?! Не му отговори. - Мия, къде отиваме? Мама каза да ти вярвам, че ще бъдем в безопасност, щом съм с теб. Тя едва се сдържа да не се разсмее цинично, но не го направи. - Къде отиваме, Мия? - попита отново наивното създание до нея. - Не зная. - отвърна тихо тя. - Знам само, че никога повече няма да гледам в очите на хората...

Failed in becoming a go

Frozen in time, 

yearning forbidden wishe

Да се превърнеш в богиня



Отражението в огледалото имаше малко повече живот от собственичката си. Огледалното стъкло просто показваше образ, който отдавна, отдавна беше само обвивката на една мъртва душа.

Около лицето на момичето на прелестни тъмноруси гъсти водопади се спускаше съвършено права, блестяща като тъмно злато и дълга почти до кръста коса. Очите бяха с невероятна, почти съвършена форма, обрамчени от гъсти дълги мигли. Ирисите бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни - едва ли не се сливаха със зеницата и толкова съкрушително празни, че можеха да накарат всеки да изгуби надежда за каквото и да било - дори и за самия живот, защото самата тя се беше взирала толкова дълго в тези ириси, гледайки ги в огледалото, че накрая бе пожелала да умре. Бяха най-красивите и същевременно с това най-мъртвите очи, които можеше да види майката природа. Ръцете бяха свободно отпуснати до тялото, напълно безполезни, безжизнени. Дългите пръсти с идеално оформени нокти в краищата, мъртво неподвижни.

Беше загубила всичко. Беше създала собствен свят,  бе достигнала най-висшата мъдрост... Бе готова да умре за красотата на една градина.

И се провали в превръщането си в богиня.

И сега животът вече не обитаваше това тяло, тази прелестна, но празна черупка. Или по-точно, имаше душа, но тя вече бе прекалено измъчвана, прекалено осакатена от вина и терзания, за да продължи да съществува.

- Къде отиваме? - попита малкото дете до нея. Беше едва на четири годинки, но точно тогава децата имаха много по-добри инстинкти от възрастните. Защо се доверяваше на бездушната си,  мъртва отвътре голяма сестра? Защо не бягаше? Не разбираше ли?... Нима не виждаше, че тя ще унищожи и него?! Не му отговори. - Мия, къде отиваме? Мама каза да ти вярвам, че ще бъдем в безопасност, щом съм с теб.

Тя едва се сдържа да не се разсмее цинично, но не го направи.

- Къде отиваме, Мия? - попита отново наивното създание до нея.

- Не зная. - отвърна тихо тя. - Знам само, че никога повече няма да гледам в очите на хората...

 

 

 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Мия Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

50 лева на час 🇧🇬

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Куцата 🇧🇬

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Хрумна й на шапката 🇧🇬

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...