Когато си тръгваше, ми каза: "Ще ме забравиш.". Исках да ти повярвам и всеки ден се опитвах. Зверски се мъчих - всеки ден, всяка нощ, всеки час, всяка минута, миг подир миг... Толкова време изгубих в опити да ти повярвам... Всяка вечер си казвах: днес не успях, но утре, утре продължавам напред. Сутрин отварях очи и мигом разбирах, че земята е кръгла, защото всичко се повтаряше отново. Вървях в голямо колело и винаги стигах, откъдето съм тръгнала, докато не започнах по малко да разбирам, че има нещо сбъркано. Или ти сгреши, или аз не можех да намеря сили да изоставя спомена за тебе. И трябваше ли ми този спомен? Споменът за нежното ти докосване, за наболата ти брада, която усещах по бузите си, в дланите си... Или как караше сърцето ми да замира при допира на устните ти до моята кожа? Или как пулсът ми прескачаше в неистовото си желание да затупти с твоя... Какво беше сбъркано? Това беше нашата любов и единственото грешно нещо в нея беше моментът, в който се роди. Да, моментът беше грешк ...