Втора глава

Залата на спящите рицари и приключенията след нея

 Първо, читатели мои, искам да отбележа, че не исках името да се получи толкова дълго. Сега доста по удачно ми се струва „Много приключения, разказани набързо”, което пак е дългичко, но не толкова претупано. Но не искам да драскам много-много, защото работата по „Подземус” вече е изпълнена именно с драскане и поправки. Но, без повече излишни приказки.

  Та, какво стана, след като се свестих в Залата на спящите рицари? Ами, като за начало, удивих се от големината на това място, отбелязано в картите като всички други зали- едно квадратче сред мрежа от двойни линии. Тук, на живо, огромни статуи на рицари, повечето повредени, гледаха с очите си, които бяха огромни елмази, към море от палатки, разположено по протежение на цялото помещение, което на пръв поглед бе около 200 метра. От тавана висяха изкуствено издълбани украшения, напомнящи сталактити, но внимателно полирани и изключително красиви. Стените - високи и гладки като острие на добре наточен нож - бяха увенчани от безброй метални стълби и дъсчени тераси, издигащи се до самия таван. Мястото наистина изглеждаше внушително, но и, честно казано, малко претруфено заради безкрайните палатки и стълби, потъващи нагоре в сивкавия сумрак. 

  Оказа се, че нещата ми са още с мен, всички карти, дажби храна и дори ятагана бяха наредени на земята пред мен. Нищо не ми бе откраднато, дори меха за вода. Учудих се на изрядността и честността на тези изследователи, които на повърхността бяха оприличавани на чудовища, ядящи човешка плът.

   По нататък се запознах с любезните ми спасители, катакомбени изследователи десети и девети тип. „Какво значи това?” - бихте се запитали. Ами много лесно - в професията на изследователите и ловците, скитащи из дакраулските подземия, имат десет типа изследователи. Десети тип изследователи работят на най-горният слой от тунели под града, разучавайки места до 35 метра дълбочина. Първи тип изследователи (идея си нямам защо вървят наобратно, а и никой не ми обясни чак до сега) работеха в безкрайните бездни, стигащи до километър в земните недра, та дори и по дълбоко. Тук точно установена граница нямаше- изследователят слизаше до там, където искаше или можеше. Аз разбира се, още не се бях причислил към никой от тях, но предвид приключенията ми, бих спаднал към ниво минус едно, защото стигнах до най-дълбоката възможна точка. Но за това по нататък. 

  Та, в този лагер отседнах за близо три седмици. В знак на приятелството един елф ме покани да спя в обширната му палатка. В продължение на две седмици нещата ми бяха там, а на всичкото отгоре купих и една фосфоресцираща лампа, защото вече бях убеден, че без това хитроумно изобретение човек ще похарчи цял куп пари за факли. Питате се как го купих, като нямах никакви пари? Лесно - продадох една от картите си. В подземията те бяха истинска разменна монета, заедно със скъпоценните камъни и самородното злато. 

  За тези три седмици в това място преживях цели четири експедиции надолу в мрака. Първата бе просто спускане в една редица минни тунели в отчаяно търсене на някое от мистериозните „жилкови златни дървета”, описани от Пещерния ястреб в така известният му дневник. Е, петима човека лазихме и се промъквахме през тунели, сякаш предназначени за гноми, и то в продължение на около тридесет часа. Е, нищо не излезе, освен за малко да предизвикаме срутване.

  Втората, честно казано, се оказа малко по благодатна откъм богатства. Тя бе спускане в система от древни канали под града, строена по времето на Късният Паклар[1]. Няколкото дни, прекарани в зидани шахти и тунели, покрити с подземни гъби и сив мъх, даде лек успех, който се изяви под формата на торбичка изпочупени и изкривени сребърни накити, внимателно укрита зад една покрита с мъх тухла. Разбира се, аз  и другите ми приятели ги продадохме ги и така си осигурихме необходими неща, и разбира се, някои чисто човешки дребни удоволствия, като парчета пресен плодов пай, който бе донесен от един новопристигнал човечец отгоре (разбирайте от надземната част на Дракоул).

  Третата дори не искам да си я спомням. Не само, че не намерихме дори ръждясала монета, ами се оказахме затворници на изведнъж рухнал тунел, в чийто руини някак си оцеляхме, притискайки се в камънаците и поемайки малки дози кислород, останали във нищожните въздушни джобове около нас. И това в продължение на десет часа, докато една група минаващи миньори не откри рухналия тунел и почти премазаните ни под скалите тела.

   Вижте, четвъртата се оказаха истинската работа. В нея един човек просто ни посочи къде да копаем, и го направихме. Прокопахме близо три метра „кладенец” в една дребна полу-пещера, но в крайна сметка две торби жълтици приятно засияха пред нас. Разбира се, поделихме ги не съвсем по равно, но все пак всеки утоли своята жажда за екипировка, карти и удоволствия.

  Какво стана по късно ли? Ами включих се в една  наистина ГОЛЯМА експедиция. Вярно, бяхме петнадесет човека, а експедициите стигаха до цели сто, но целта ни беше ГОЛЯМА. Идеята бе да се смъкнем до трето или второ ниво  на катакомбите в търсене на безбожно скъпите и редки перлени диаманти - образувания, създадени от миди преди хиляди години, когато повечето подземия били пълни с вода, и с годините покрити от пласт диамант. Бяха малки и трудно откриваеми, но цената им гонеше тази на паяковите рубини.

  Помня онази сутрин (или вечер, под земята нямаше особена разлика) много добре. Сбогувахме се с приятелите, които не пожелаха да дойдат с нас, а надеждата ти бе сто пъти по светла от фосфоресциращите ни лампи. С нас мъкнехме миньорски инструменти и много, много провизии и вода. Помня как потънахме в един от изходите на Залата и как непрекъснато се шегувахме и си разказвахме кой какво ще си купи със своя дял от богатството.

   Но само за три дни положението коренно се промени и вече не бяхме самоуверени бъдещи герои, а група жадни и ранени хора, борещи се за своя живот. Защо стана така ли? Отгърнете страницата и разберете сами.