(продължение от глава първа, част 5)
- Шега – прошепна тихо в празната стая. – Някой просто се шегува.
В този момент Шадоу се разлая.
6.
Не беше обичайният му лай – нехаен някак, който се превръщаше в тежкарски, когато се появеше чужд човек („тежкарският” лай се използваше за сплашване, начинът на кучето да каже „Тук аз съм шефът!”), но без при това в лая да се усещат злобни нотки.
Сега звукът бе различен. Бе гърлен, дълбок и плътен, извиращ сякаш от самите дълбини на гърдите на кучето. Но това, което притесни Ник повече от всичко, бе ръмженето. Досега Шадоу никога не бе ръмжал – не и толкова агресивно, не и с такава омраза и ожесточеност.
Ник тръгна към верандата.
Видя кучето през остъклената предна врата – беше излязло от колибата си, вперило поглед не към пътя, който ставаше все по-кален и непроходим, а към гората, обвита в мъгла, мокра и призрачна. Стоманената верига дрънчеше – брънките ù бяха лъскави от сипещия се дъжд. Козината на Шадоу бе мокра и сплъстена от дъжда, но кучето не ù обръщаше внимание. Жълтеникавите му очи не изпускаха от поглед нещо, което Ник не можеше да види от мястото си.
Той бутна вратата и излезе на двора.
- Шадоу! – Подвикна. – Хей, момче!
Овчарката завъртя глава към него, погледа го за няколко мига, после отново се обърна към гората.
Излая отново, но агресивните нотки вече ги нямаше – звукът всъщност прозвуча объркано, сякаш питаше „Какво ми стана, шефе?” Отново погледна към господаря си, сетне сведе очи виновно.
- Какво става, Шадоу? – Попита Ник и застана до кучето. Др ехите му подгизнаха, косата му се прилепи към главата. Реши, че веднага щом влезе вътре, трябва да се преоблече. – Имаше ли нещо там?
Кучето изскимтя тихо и Ник прие този звук като потвърждение.
Само дето самият той не виждаше нищо. Е, освен дърветата, обгърнати в мъгла, която вече бе стигнала до пътя и пръстите ù опипваха основите на бетонните стълбове. Дъждът все така продължаваше да се лее, някъде откъм селото се чу квичене на свиня. Въздухът миришеше на влага и гора... но като че се долавяше и нещо друго. Нещо, което младият мъж не можеше да определи – то бе на границата на усещанията, ефимерно и губещо се сред останалите миризми.
Ръката му потупа кучето по мократа козина.
- Прибирай се в колибата си, ще настинеш – каза Ник и се огледа за последен път. Стори му се, че дърветата се взират в него, наблюдават го надменно или може би със смътен интерес.
„Ти определено откачаш” – помисли си и сви рамене сам на себе си.
- Хайде, Шадоу! – подвикна. – В колибата. Веднага!
Кучето се подчини, но от време на време обръщаше поглед към гората.
Ник също хвърляше погледи нататък докато се прибираше – смътното чувство, че дърветата (или нещо между тях, нещо в мъглата) го наблюдават, следват всяка негова стъпка. Чувството го напусна едва когато затвори остъклената входна врата и се озова в закритата веранда.
Навън дъждът се усили, вятърът стана по-силен, а мъглата се сгъсти, като че зимата вече беше дошла, подранила с повече от два месеца.
Ник кихна, потрепери и, хвърляйки последен поглед през стъклото навън, тръгна да се преоблече, преди самият той да е хванал настинка.
Едва когато слагаше тениската си, той осъзна, че от махмурлука му няма и следа. Това откритие донякъде го развесели. Почти.
Погледна се в огледалото – тридесет и няколко годишен, с едва набола брада по може би твърде скулестото лице. Очите му, кафяви и вечно леко присвити, наблюдаваха внимателно изпод прекалено тънките вежди. Изглеждаха уморени – по дяволите, той самият изглеждаше не просто уморен, ами направо скапан... и причината за това не се коренеше единствено в препиването му предишната нощ. Нито само в кошмарите, които го спохождаха понякога и в които (с изключение на снощния) винаги имаше писъци и огън. С две думи – той не беше красавец. Не беше обаче и прекалено грозен. У него имаше нещо... загадъчно може би, въпреки че самият той едва ли си даваше сметка за това. Вероятно у всеки млад писател има по нещо такова – той не правеше изключение.
Десетина минути по-късно седеше на канапето с книга в ръка, изолирайки се напълно от останалия свят (както правеше винаги, когато четеше – щом отгърнеше страницата и потъваше в друг свят; може би по-добър, може би не, но във всички случаи различен и интригуващ). През това време телефонът звъня още няколко пъти... и скоро замлъкна, нечут и нежелан.
Навън, в двора, Шадоу се бе свил в колибата си и спеше, ала (съдейки по конвулсивното потрепване на крайниците му и устните, които се разтягаха в озъбване) сънищата му не бяха спокойни.
А дъждът продължаваше ли, продължаваше да вали, понесъл със себе си бялата пелена на мъглата.
Втора глава
Баба Дафинка беше от най-ранобудните жители на селото (другият бе дядо Антон) и тази сутрин по нищо не се различаваше от предходните. Събуди я (както обикновено) „зовът на природата” и тя затътри леко кривите си крака към тоалетната (благодарение на децата и внуците си бабата се радваше на вътрешна тоалетна, за разлика от двама свои съседи, на които им се налагаше да тичат до двора, независимо дали печеше слънце или духаше свиреп зимен вятър). След като свърши, възрастната жена си направи кафе и докато го чакаше, седна на леглото (пружината изскърца болезнено като подложен на изтезания военнопленик), сграбчи дистанционното и превключи канала. Телевизорът бе работил цяла нощ – баба Дафинка бе заспала, докато гледаше някакво късно шоу и дори не бе разбрала кога се е унесла. Случваше се. На всекиго се случваше, а когато си над шестдесет и пет, случките зачестяваха.
Кафеварката загъргори сърдито, над капачето ù се изви пара и баба Дафинка разбра, че кафето е готово. Загаси котлона, взе кърпата от облегалката на стола, и хвана кафеварката за дръжката – на места пластмасата се бе стопила и деформирана, груба. Старата жена сипа кафе в любимата си чашка – бяла, украсена с розово-зелени цветчета и листа, после остави кафеварката настрани, взе чашката си и седна на стола. Ако денят бе слънчев, баба Дафинка щеше да шета из двора. Обаче навън бе мрачно и студено, духаше вятър и на старата жена не ù се излизаше навън. Нямаше и какво да върши, всъщност, освен да нахрани пилците и старото, но вярно куче, вързано в задния двор. Държеше го там, защото бе станало твърде зло и налиташе на непознати, дори на деца... а на два пъти бе успяло да скъса веригата си – за щастие и двата пъти никой не пострада. Руен (така се казваше кучето) бе кротък единствено в присъствието на баба Дафинка – и защо не? Тя беше единствената, която навремето се отнесе с нежност към пребитото, захвърлено да мре кутре, свило се в ъгъла на улицата и треперещо. Под грижите на баба Дафинка Руен се превърна в силно, жизнено, но грозновато псе, ала първоначално от лошия му нрав нямаше и помен. Докато не мина някоя и друга година и то започна да си показва зъбите... буквално и преносно. А причината за това бе загадка за всички, дори и за възрастната му стопанка. Възможно бе да е от старостта – някои кучета остаряват и стават кротки, други по незнайни причини се озлобяват. Може би бе от продължаващите да живеят в него спомени за първите му дни, съхранили се в ума му и породили омраза към останалите хора. А може би имаше и нещо друго, нещо загадъчно и потайно, известно единствено на самото куче.
Тази сутрин Руен бе решил, че няма да си подава носа от колибката (в това отношение мнението му се припокриваше с това на Шадоу), освен ако не е напълно необходимо... а това значеше, че изобщо няма да излиза оттам. Миришеше му на студ, на влага и на мъгла. Той не просто подушваше всичко това – той го усещаше с всяка частичка от тялото и старите си кости.
Допреди година-две това време не би го спряло – тогава той не се плашеше нито от дъжда, нито от снеговете... ала тогава все още бе млад. Сега бе различно. Повечето от зъбите му бяха изпопадали (но онези, които му бяха останали, все пак бяха достатъчно остри, че да съдерат дънцето на нечии гащи), а козината му бе опърпана, оредяла и мръсна. Макар все още да се зъбеше и да налиташе на който и да било непознат, осмелил се да се приближи до колибката му (а и не само непознати хора налиташе), рефлексите му вече не бяха толкова бързи, а злобата в очите му – някак поугаснала, уморена, зъбеше се сякаш повече по рефлекс, отколкото от истинско желание и омраза. През последните месеци кучето все по-често прекарваше в сън, понякога краката едва го държаха, а напоследък бе започнал и да се изпуска често.
Порив на вятъра зави тихо, като далечен повик на вълк и хладен полъх се пъхна в колибата на кучето и разроши козината му. Животното изскимтя едва доловимо и се присви още повече, като че това можеше да го предпази от внезапно появилия се студ. Вчерашният ден беше прекрасен – идеален за гонене на котки или катерички... само дето Руен вече бе твърде стар за това. Още откъм полунощ обаче дойде вятърът... а, както обикновено, към него се бе присламчил и студът, сякаш само в рамките на ден са се сменили два сезона. Което напоследък бе станало обичайно – климатът бе полудял.
Старото куче често сънуваше… ала сънищата му бяха неспокойни. В тях нямаше игри и тичане – той и без това никога не бе сънувал подобни неща, никога не се бе чувствал истински свободен. Сънуваше тъма, страх и студ – далеч по-мразовит от този, който полъхваше в момента. И нещо, някой, който (което?) го преследва. Нещо тъмно, скрито в мрака, самото то мрак, което вечно тича след него, винаги се стреми да го хване… и все още оставащо на крачка разстояние. Ала напоследък разстоянието се скъсяваше, а сънищата ставаха все по-студени.
Кучето изскимтя отново и се присви конвулсивно, ала топлината му бе отказана.
В къщата баба Дафинка седеше пред телевизора (подарък от децата – вече големи и работещи в града, които често идваха да я виждат, макар като че да го правеха повече от чувство за вина, отколкото от истинско желание) и жадно поглъщаше поредната доза сериали – чиито сюжети бяха също толкова крехки и ефимерни, колкото и сапунено балонче, да речем. Това бе единственото и удоволствие, едничката разтуха, която и бе останала (клюкарстването не се броеше – то си ù беше в кръвта и представляваше по-скоро навик, отколкото нещо друго) и всеки ден ги гледаше – през деня следеше един, а за събитията от останалите се информираше от повторенията. Напоследък на мода бяха турските сапунки... обаче баба Дафинка помнеше и венецуелските и колумбийските им събратя – че и бразилските дори. Скръб, любов, крокодилски сълзи – изпитаната рецепта на жанра като че никога не ù омръзваше. Докато гледаше случващото се пред екрана в този момент, възрастната жена се бе пренесла нейде далеч – на място, което в тази сутрин не бе толкова студено и мрачно. Място, което може да съществува само в мечтите.
Звукът бе усилен почти докрай (баба Дафинка недочуваше от години, но напоследък това се бе влошило още повече), вниманието на старата жена бе приковано от екрана и тя не чу дрезгавия, продран лай на Руен откъм задния двор. Не чу дрънченето на веригата – яка и здрава (верига, която би затруднила дори и Шадоу... а Руен приличаше на озлобено пале в сравнение с него), нито как по някое време лаят се превърна в кресчендо, което се извиси до някакво кошмарно подобие на писък, а после рязко секна.
По някое време баба Дафинка щеше да разбере, че нещо не е наред, че нещо се е случило, докато е била погълната от сериала си.
Ала докато излезеше на двора и откриеше скъсаната верига, щеше да мине твърде много време – дотогава кроткият ръмеж щеше да е отмил останалото.
(следва)
© Владимир Ангелов Все права защищены
Следя с интерес развитието на сюжета. Очаквам продължението!