Понякога душата ми прилича на капки дъжд по зацапано стъкло. Когато бавно се свличат по него и оставят чисти следи в иначе засрамено от грозота и непълноценност малко прозорче, от което не можеш да видиш нищо. Или както, когато автомобил се движи с бърза скорост и капките приемат причудливи форми, в които човек открива мечтите си. Преди години, в едно такова стъкло и в танца на капките, аз подреждах като в пъзел живота си. Съграждах красиви картини на едно идеално бъдеще, сглобявах част по част сценките, за да създам един идеален пъзел, в който се губеше всичко реално, за да отстъпи място на имагинерните отблясъци на един нов живот.
Но често става така, че онова малко прозорче е единственото, което притежаваме. Единствената ни връзка с чуждия, далечния свят. А през него успяваме да видим едва мъничка част от цялата картина, в която ние творим и пресътворяваме, без да осъзнаваме, че тя, картината е отвъд рамката на нашето прозорче. А после се тревожим и не проумяваме защо нещо се е случило, защо отношенията ни с хората рухват, не разбираме защо е толкова трудно да постъпиш правилно. И истината е, че всеки гледа своето малко прозорче, което често е дори толкова мръсно и зацапано от егоцентризъм и самолюбие, че не проумяваме даже сценките в него, а какво остава за желанието да погледнем отвъд, в чуждите прозорчета?
Понякога душата ми прилича на буря. Тласък след тласък на обсебващи емоции, все поглъщащи мисли и егоистични желания, завихрят ураган от недоразумения, болки и сълзи. И в един момент окото на бурята се оказва моето собствено, от което последната сълза все още няма сили да капне и пуска пред себе си множество други, нейни предвестници, които сякаш ми шепнат, че Тя, последната, не иска да дойде. Тогава се чувствам така, сякаш съм глътнала нещо голямо и твърдо, което е заседнало в гърлото ми и колкото и да преглъщам, то остава там. Много често, единственото, което ми остава, е просто да пия чаша студена вода и да се надявам, че с нея ще си отиде и парещото чувство в душата и сърцето ми. И да забравя. Да се помъча да забравя. Да изгоря парцалената страница, на която толкова съм грешила, че всички малки грешки, трити и поправяни, са оставили грозни и мазни дупки по така чистия някога бял лист. Да допусна многоточието в края на изречението, в следващия абзац да се превърне в точка. Или дори удивителна. Защо пък не? Но въпросителните... понякога поправям, друг път след тях допълвам още много и много... докато осъзная, че следващата страница, онази гърба на скъсаната се е превърнала само във въпросителни. Въпроси, зад които стоят грешки, точки, и още грешки и още въпроси. Тогава, май идва време за напълно нова страница. Но аз по природа съм глуповата. Вярвам, че така красивата и удобна химикалка ще стигне, за да запълни всички страници. Рано или късно тя се изхабява. Свършва и оставя само бледи контури, които натискам и натискам, надявайки се един ден да пропише. Мастилото е свършило, а от моята надежда са останали само скъсани места по новия, бял лист. И хващам нова химикалка, не толкова удобна и не толкова красива, с която повтарям написаното от старата преди да съм забравила какво е било. Но става само една грозна картина, на един разкъсан от натиски лист.
Друг път душата ми е като слънцето. Желаеща да погали всичко, да дари и обикне всичко в този свят, забравяйки, че дори не е лампа. Дори свещ не е. Може би и искрица е забравила да бъде. Но се стреми към невъзможното и забравяйки какво е и какво не е изпепелява и убива по пътя си, без да съзнава, че... това не е нужно никому. И каквото и да напиша, с каквото и да я сравня, тя ще си остане само едно усещане, което трепти от обич, плаче от обида и се свива от страх и притеснения. Защото тя е повече, отколкото аз някога ще бъда. Тя е онази част от мен, която винаги иска да постъпва правилно, винаги иска всичко да бъде наред и се стреми към това. Докато аз, собственицата, притежателката... я тъпча с железните подметки на разум и разсъдък, забранявам ù да говори, да пее, да диша, защото някъде, някой е казал нещо. Защото някъде, някой ме е наранил. Но душата не знае и не иска и да чуе, тя просто се стреми този някой, някъде да получи усмивка от нея, да знае, че тя му е простила. Но аз... аз не мога и не искам. Оковавам я в затвор от реалност.
Прости ми, моя душа, че не мога да следвам заповедите ти... и съм само възрастен. Ако можех да те подаря на някого би била по-щастлива. Не мога, ти си част от мен. Частта, от която се нуждая, защото пазиш всичко човешко все още туптящо.
© Свобода Все права защищены