Понякога душата ми прилича на капки дъжд по зацапано стъкло. Когато бавно се свличат по него и оставят чисти следи в иначе засрамено от грозота и непълноценност малко прозорче, от което не можеш да видиш нищо. Или както, когато автомобил се движи с бърза скорост и капките приемат причудливи форми, в които човек открива мечтите си. Преди години, в едно такова стъкло и в танца на капките, аз подреждах като в пъзел живота си. Съграждах красиви картини на едно идеално бъдеще, сглобявах част по част сценките, за да създам един идеален пъзел, в който се губеше всичко реално, за да отстъпи място на имагинерните отблясъци на един нов живот.
Но често става така, че онова малко прозорче е единственото, което притежаваме. Единствената ни връзка с чуждия, далечния свят. А през него успяваме да видим едва мъничка част от цялата картина, в която ние творим и пресътворяваме, без да осъзнаваме, че тя, картината е отвъд рамката на нашето прозорче. А после се тревожим и не проумяваме защо нещо се е случ ...