25 мар. 2012 г., 14:37
Дарбата
4 мин за четене
Вече не помня как точно разбрах, че имам тази дарба.
Никога не съм се отличавала с нещо по-специално. Обикновено, по-скоро затворено дете, като момиче - същата работа. Повече с книга в ръка, отколкото с гадже под ръка. Не казвам, че ми е липсвало внимание, винаги съм била харесвана. Но истинската, голямата любов се появи точно след като завърших училище. Дотогава вероятно просто съм се учила да обичам...
Както и да е, това състояние на пълно отдаване продължи около две години, след което просто се наложи да се разделим. Има такива моменти, когато нещата просто трябва да се случат точно по този начин. Всяка друга алтернатива е невъзможна.
След тази раздяла бях така емоционално изчерпана, че изобщо не ми се и помисляше за сериозна връзка. Много дълго време. Приятелства - да. Неангажиращи флиртове - защо не. Но усетех ли някакво задълбочаване на отношенията, веднага се отдръпвах. Инстинктивно ставаше някак, вътре в мен нещо се съпротивляваше.
Случи се една вечер, прибирахме се от разходка извън града с колата на един приятел. Беше малко превъзбуден, е, и аз също, бяхме правили любов и все още се чувстваше онази сладка омая помежду ни. Все още имахме нужда да се докосваме и усещаме, и не помислихме изобщо какво може да ни струва това. Той караше доста бързо, имаше завои, така че всичко стана внезапно, аз дори не успях да изкрещя. И болка не си спомням да съм усетила, просто пропаднах в нищото.
Със сигурност сте чували онези истории на изпаднали в кома, които вървят по тунел и виждат светлина, и... Е, и с мен беше така. Да, движих се по тъмен тунел, около мен имаше сенки, някои сякаш се опиваха да ме докоснат, но аз се изплъзвах и вървях напред. И тогава видях сиянието - отначало слабо, а като приближих, видях нещо неописуемо красиво. Живо беше, около него пулсираше мека светлина, преливаща в нежни разноцветни нюанси, беше доста по-високо от мен, с дълга светла коса и невероятни очи. Ангел, помислих си, а може би самият... творец? И ме погълнаха очите му. Виждах през тях.
Видях как избухват звезди и слънца, как се раждат планети, как светове се появяват от нищото, а после потъват в Черни дупки. Една от тези планети ми заприлича на земята и закрещях от ужас. Събудих се от собствения си крясък. По-късно разбрах,че почти месец съм била в кома. А приятелят... не е имал моя късмет, загинал на място.
Малко след като се възстанових, една позната дойде да ме види и от дума на дума стана въпрос за семейството ù, попитах я как са мъжът ù, децата. Тогава го видях за първи път. Сиянието. Не, не, не беше като неговото. Просто видях, че около нея въздухът сякаш е по-плътен, после започна леко да се оцветява, да помътнява. Появиха се и цветове, но бяха много бледи, почти неуловими, преобладаваха сивкавите оттенъци. Чувах болката ù, докато ми разказваше. Но не само това. Виждах болката ù и я усещах. Мъжът ù искал да ги напусне, имал си любовница, децата още не знаели, това я тревожеше най-много. Как ще реагират, страхуваше се, че ще бъдат наранени много повече, отколкото тя самата беше.
Защото никога не го била обичала.
Попитах я защо изобщо се е омъжила тогава, навремето всички мислехме, че се жени по любов.
-Просто така беше най-удобно за всички - ми каза. Не го разбрах, но... започнах да говоря. По-точно нещо започна да говори с нея чрез мен, аз дори не си спомням какво. Видях как очите ù се наливаха със сълзи, а после със светлина, която започна да прелива, стичаше се около нея, струеше като нежноцветен поток, меко сияеше, беше... беше толкова жив!
Тя изведнъж ме прегърна. Радвала се, че сме си поговорили, отдавна не се била чувствала така добре.
След по-малко от месец отново дойде да се видим, носеше ми огромна кутия бонбони и изглеждаше фантастично. Развела се благополучно и почти веднага срещнала най-прекрасния мъж на света.
-За първи път се чувствам така, безумно съм влюбена и усещането е невероятно! - прошепна ми тя, а очите ù сияеха. - И знаеш ли, децата също го обожават! Всички се разбираме толкова добре, нямам думи да ти опиша! Но в едно съм сигурна - тя ме погледна със страхопочитание - това започна, откакто дойдох при теб и си поговорихме. Точно тогава усетих промяната в себе си... Нещо в мен сякаш се отключи, нещо се отвори и започнах да дишам, да виждам, да чувствам... по-ясно, по-истински. Започнах да се усмихвам на света и той ми се усмихна!
После се случи с една позната на майка ми, тя пък споделила на друга, и... разчу се за моята дарба. Приятелката ми се оказа права. Не знам как точно ставаше, не лекувах болести, не отнемах болки, поне не физически.
Само им придавах от моята дарба да обичат. Учудващо, колко много хора страдаха от безлюбовие. Приемаха лъжата, играта, фалша, а за истинското бяха слепи. Нямаха нищо против малките си авантюрки, а към любовта се отнасяха с недоверие и подозрение. Не я познаваха, защото се бяха страхували да я опознаят. Идваха озлобени от изневярата на човека до себе си, но не и наранени от загубата на любимия. Търсеха начин да възстановят нараненото си честолюбие, а не да изплачат любовната си загуба. Много от тях търсеха начин да си отмъстят, говореха за магия.
Не, обяснявах им, не правя магии. Не давам и съвети за отмъщение. Само любов мога да ви дам.
Някои не ме разбираха, други се правеха, че не ме разбират. Тръгваха си разочаровани.
Но тези, които оставаха, се променяха. Всички се връщаха след време и се случваше заедно да плачем от щастие. Споделях всяка тяхна радост, изживявах всяка тяхна тръпка, виждах света през техните очи и той беше прекрасен - светът на любовта.
На тяхната любов.
Никога не съм се отличавала с нещо по-специално. Обикновено, по-скоро затворено дете, като момиче - същата работа. Повече с книга в ръка, отколкото с гадже под ръка. Не казвам, че ми е липсвало внимание, винаги съм била харесвана. Но истинската, голямата любов се появи точно след като завърших училище. Дотогава вероятно просто съм се учила да обичам...
Както и да е, това състояние на пълно отдаване продължи около две години, след което просто се наложи да се разделим. Има такива моменти, когато нещата просто трябва да се случат точно по този начин. Всяка друга алтернатива е невъзможна.
След тази раздяла бях така емоционално изчерпана, че изобщо не ми се и помисляше за сериозна връзка. Много дълго време. Приятелства - да. Неангажиращи флиртове - защо не. Но усетех ли някакво задълбочаване на отношенията, веднага се отдръпвах. Инстинктивно ставаше някак, вътре в мен нещо се съпротивляваше.
Случи се една вечер, прибирахме се от разходка извън града с колата на един приятел. Беше малко превъзбуден, е, и аз също, бяхме правили любов и все още се чувстваше онази сладка омая помежду ни. Все още имахме нужда да се докосваме и усещаме, и не помислихме изобщо какво може да ни струва това. Той караше доста бързо, имаше завои, така че всичко стана внезапно, аз дори не успях да изкрещя. И болка не си спомням да съм усетила, просто пропаднах в нищото.
Със сигурност сте чували онези истории на изпаднали в кома, които вървят по тунел и виждат светлина, и... Е, и с мен беше така. Да, движих се по тъмен тунел, около мен имаше сенки, някои сякаш се опиваха да ме докоснат, но аз се изплъзвах и вървях напред. И тогава видях сиянието - отначало слабо, а като приближих, видях нещо неописуемо красиво. Живо беше, около него пулсираше мека светлина, преливаща в нежни разноцветни нюанси, беше доста по-високо от мен, с дълга светла коса и невероятни очи. Ангел, помислих си, а може би самият... творец? И ме погълнаха очите му. Виждах през тях.
Видях как избухват звезди и слънца, как се раждат планети, как светове се появяват от нищото, а после потъват в Черни дупки. Една от тези планети ми заприлича на земята и закрещях от ужас. Събудих се от собствения си крясък. По-късно разбрах,че почти месец съм била в кома. А приятелят... не е имал моя късмет, загинал на място.
Малко след като се възстанових, една позната дойде да ме види и от дума на дума стана въпрос за семейството ù, попитах я как са мъжът ù, децата. Тогава го видях за първи път. Сиянието. Не, не, не беше като неговото. Просто видях, че около нея въздухът сякаш е по-плътен, после започна леко да се оцветява, да помътнява. Появиха се и цветове, но бяха много бледи, почти неуловими, преобладаваха сивкавите оттенъци. Чувах болката ù, докато ми разказваше. Но не само това. Виждах болката ù и я усещах. Мъжът ù искал да ги напусне, имал си любовница, децата още не знаели, това я тревожеше най-много. Как ще реагират, страхуваше се, че ще бъдат наранени много повече, отколкото тя самата беше.
Защото никога не го била обичала.
Попитах я защо изобщо се е омъжила тогава, навремето всички мислехме, че се жени по любов.
-Просто така беше най-удобно за всички - ми каза. Не го разбрах, но... започнах да говоря. По-точно нещо започна да говори с нея чрез мен, аз дори не си спомням какво. Видях как очите ù се наливаха със сълзи, а после със светлина, която започна да прелива, стичаше се около нея, струеше като нежноцветен поток, меко сияеше, беше... беше толкова жив!
Тя изведнъж ме прегърна. Радвала се, че сме си поговорили, отдавна не се била чувствала така добре.
След по-малко от месец отново дойде да се видим, носеше ми огромна кутия бонбони и изглеждаше фантастично. Развела се благополучно и почти веднага срещнала най-прекрасния мъж на света.
-За първи път се чувствам така, безумно съм влюбена и усещането е невероятно! - прошепна ми тя, а очите ù сияеха. - И знаеш ли, децата също го обожават! Всички се разбираме толкова добре, нямам думи да ти опиша! Но в едно съм сигурна - тя ме погледна със страхопочитание - това започна, откакто дойдох при теб и си поговорихме. Точно тогава усетих промяната в себе си... Нещо в мен сякаш се отключи, нещо се отвори и започнах да дишам, да виждам, да чувствам... по-ясно, по-истински. Започнах да се усмихвам на света и той ми се усмихна!
После се случи с една позната на майка ми, тя пък споделила на друга, и... разчу се за моята дарба. Приятелката ми се оказа права. Не знам как точно ставаше, не лекувах болести, не отнемах болки, поне не физически.
Само им придавах от моята дарба да обичат. Учудващо, колко много хора страдаха от безлюбовие. Приемаха лъжата, играта, фалша, а за истинското бяха слепи. Нямаха нищо против малките си авантюрки, а към любовта се отнасяха с недоверие и подозрение. Не я познаваха, защото се бяха страхували да я опознаят. Идваха озлобени от изневярата на човека до себе си, но не и наранени от загубата на любимия. Търсеха начин да възстановят нараненото си честолюбие, а не да изплачат любовната си загуба. Много от тях търсеха начин да си отмъстят, говореха за магия.
Не, обяснявах им, не правя магии. Не давам и съвети за отмъщение. Само любов мога да ви дам.
Някои не ме разбираха, други се правеха, че не ме разбират. Тръгваха си разочаровани.
Но тези, които оставаха, се променяха. Всички се връщаха след време и се случваше заедно да плачем от щастие. Споделях всяка тяхна радост, изживявах всяка тяхна тръпка, виждах света през техните очи и той беше прекрасен - светът на любовта.
На тяхната любов.
© Христина Мачикян Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Давам думи назаем, Цветан!
Благодаря ти, благодаря ви, Таня, Лина, Валентин! Хубави пролетни мигове ви желая! -
Страхотно, наистина! Бих искал да кажа повече, но си изгубих думите
-
Присъединявам се към другите!
Много ми хареса! -
Такава е дарбата-за онези, които забравят да обичат и себе си. Поздравления, Христина, радвам се, че прочетох!
-
Любовта е единственото нещо, което изобщо можем да имаме. Щастливи са тези, които разбират това.
Радвам се, че прочетох.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
