Давя се.
Потъвам.
Пред себе си виждам само размазани образи...
Потъвам така бързо... Боря се, крещя... Но никой не забелязва.
Потъвам. Сама съм. Във водата няма никой освен мен,
може би само отчаянието и паниката.
Никой не ме вижда. А ми се струва, че целият свят чува виковете ми...
Но никой не се обръща. Като че ме няма... След миг наистина
ще изчезна...
Потъвам. Боря се с всички сили; наблизо има лодка,
проблясва надежда.
Опитвам се да се хвана - не успявам. Опитвам отново - пълен провал.
Някак се повдигам, за да погледна вътре.
Седят заедно, един до друг... Гледат се, говорят. Може би се и обичат...
Лодката е малка. Само с две места. И двете са заети.
За миг се чудя... Ами ако... Не, не трябва; тя не го заслужава
повече от мен... А и не искам никой друг да страда заради мен.
Защо тя да потъне вместо мен?!... Не, не трябва. АЗ не искам.

Давя се.
Посепенно силите изчезват.
Умората обхваща цялото ми тяло...
Предавам се.
Потъвам. Вече наистина. Не мога вече да се боря. Уморена съм
от тази борба, както и от всяка друга...
Потъвам.
Пред себе си виждам само размазани образи...
За последно тях поглеждам. Две неясни фигури. В лодката.
Дано са щастливи.
Уви, аз не бях.