Есен. Мъгла. Борова гора като нарисувана с детски пастели от другата страна на прозореца...
Навремето бях смотан. Много смотан. Или поне се смятах за много смотан. Сега определено не съм. Може би порастнах, може би някой дойде в живота ми и неусетно извърши промяната, може би няма причина... не знам. Знам, обаче, че тогава се радвах на много от нещата, които сега смятам за нормална част от битието, като алкохолното бягство от реалността в петък вечер, хората по улицата - познати, приятели, които се радват да ме срещнат или поне така се опитват да изглеждат, звъненето на телефона и гласа на близък човек в слушалката, случайните сексуални контакти... И често се радвах, не като сега. Защото щом нещо стане нормална част от битието, обикновено престава да ти носи радост. Другото е любовта. Когато осъзнаеш, че тя е най-великата вселенска радост и най-жестоката адска болка - единственото нещо, заради което си струва да продължаваш да въртиш лентата на житейския си филм, другото престава да те ...