The work is not suitable for people under 18 years of age.
Есен. Мъгла. Борова гора като нарисувана с детски пастели от другата страна на прозореца...
Навремето бях смотан. Много смотан. Или поне се смятах за много смотан. Сега определено не съм. Може би порастнах, може би някой дойде в живота ми и неусетно извърши промяната, може би няма причина... не знам. Знам, обаче, че тогава се радвах на много от нещата, които сега смятам за нормална част от битието, като алкохолното бягство от реалността в петък вечер, хората по улицата - познати, приятели, които се радват да ме срещнат или поне така се опитват да изглеждат, звъненето на телефона и гласа на близък човек в слушалката, случайните сексуални контакти... И често се радвах, не като сега. Защото щом нещо стане нормална част от битието, обикновено престава да ти носи радост. Другото е любовта. Когато осъзнаеш, че тя е най-великата вселенска радост и най-жестоката адска болка - единственото нещо, заради което си струва да продължаваш да въртиш лентата на житейския си филм, другото престава да те прави щастлив...
Навремето бях смотан и негативите от това бяха безбройни. На първо място - прекарвах прекалено много време вкъщи. Мислех си, че понеже съм смотан, никой не иска да движи с мен и затова си стоя все у дома. Най-кофти, естествено, беше в петък вечер. Когато по-късно се социализирах, осъзнах, че съм си стоял вкъщи, защото, бидейки смотан, не търсех никого, затова и с никого не излизах. Второ - приятелите ми не само не бяха смотани като мен, но дори минаваха за много готини. За жалост, нищо хубаво не успях да прихвана от тях и никога не се почувствах като един от тях. Трето - не можех да говоря с момичета. Осъзнавайки тоталната си смотаност, смятах, че няма какво да харесат в мен. А според наблюдения върху моите готини приятели, вербалните контакти с другия пол еволюираха до физически, минаваха през обмяна на слюнка и бактериална флора и (което ми се струваше непостижимо за смотаняк като мен) завършваха със секс. Затова изобщо не говорех с момичета, освен ако не ставаше дума за училище или нещо друго, напълно лишено от всякакъв намек за по-нататъчно развитие в гореописаната насока. Само дето животът си има начини да кара нещата да се случват в нужната последователност. В блока се нанесе ново семейство - това на Гери. Тя беше ниска, с крушовидно тяло и кльощави крака. Имаше черна коса, големи жълти очи с малки кафяви запетайки и перманентно нацупена малка уста. С две години по-голяма, но не по-малко смотана от мен, че защо иначе щеше да иска да ме познава. Срещнах я за първи път в двора на бившата детска градина. Не знам как стана така, че се заприказвахме, спомням си само сините й кецове с мръсни бели връзки, тогава така и не отлепих смотания си поглед от земята. След това се виждахме на същото място всеки ден, без вторник и събота, в продължение на месец и нещо. Скоро тя си намери две умерено смотани приятелки, пред които се правеше, че не ме познава, когато случайно се разминавахме на улицата. Зад жълтата ограда на бившата детска градина нещата се развиваха иначе. Водехме дълги разговори на теми, незаслужаващи повече от три-четири размени на реплики и бяхме щастливи, смотани, но щастливи...
Опитахме се да се спасим от безлюбовието на града, като избягаме в планината. Всеки ден по един от нас потъва в мъглата между дърветата и повече не се връща...
Стана пролет и високата концентрация на сексуална енергия във въздуха ни залепи устни о устни в най-кратък срок. Може да бях смотаняк, но вече бях смотаняк с гадже, пък било то и смотано момиче, което се прави, че не ме познава пред приятелките си. Нещата някак се движеха в правилна посока. Заведох Гери на кино и й подарих кожена гривна, а тя ми позволи да й бръкна под фланелката и ме научи да пия ром с кола. Една съботна сутрин телефонът иззвъня и тя ме покани на вечеря у тях. Техните били на вилата до края на уикенда, а на нея й било самотно и на всичко отгоре нещо се била сдърпала с онези двете, в присъствието на които се разминавахме като непознати. Едва не се задавих от превъзбуда с пържената филия, която дъвчех за закуска. Излетях до магазина по най-бързия възможен начин и купих бутилка вино и презервативи. Поради непоправимата си смотаност се наложи да минавам през касата четири пъти и да си купя дъвка, паста за зъби, запалка с Христо Стоичков и два сникърса, преди да се осмеля да поискам кутийка Life Styles. На прибиране спрях на една будка за цветя и се въоръжих с червената роза с, вероятно, най-дългата дръжка, която някога беше разцъфтявала на юг от Стара Планина...
Навън мъглата плува между боровете, сгъстява се и се процежда на едри единични капки. Нахлупвам качулката и излизам. Мъглата веднага ме обгръща и скрива от погледа ми стволовете на дърветата. Затварям очи и я виждам как изплува от паметта ми и се залепва на вътрешната страна на клепачите ми. Усмивка, красива и болезнена, невъзможна като самотна лилия на повърхността на езеро от сълзи, изплакани насаме...
Пристигнах десет минути по-късно от уговореното и смело позвъних. В едната си ръка стисках розата като меч, а в другата държах бутилката с вино подобно на боздуган и се стараех да не изглеждам много като някой, който се надява след малко да прави секс. Отвори ми ниско момиче с кльощави крака, черни коси и блеснали жълти очи, с малки кафяви запетайки - най-големите очи с най-красиво трепкащи мигли, които бях виждал някога. Малко женски очи бях поглеждал дотогава, защото през повечето време си гледах върховете на кецовете. Облечена беше в розова нощничка, която започваше малко под изпъкналите й ключици и стигаше едва на педя над коленете... Усетих мигновено набъбване в областта на около две педи над моите лични колене. Протегнах розата напред и се усмихнах нервно, напълно убеден, че най-големите и красиви женски очи в моя смотан свят са вперени в току-що възникналата буца отпред на джинсите ми. Сега, като си го припомням, мисля, че и на нея й е било не по-малко нервно, но тогава, зает със собствения си блъскащ в тъпанчетата пулс, ми се стори ледено спокойна. Нататък ми се губи известен период. Имаше маса с бяла покривка, свещи, китайско от близкия ресторант, тиха музика, напихме се с половин бутилка мавруд и май много не приказвахме. Стигнахме и до секса. Тогава не схващах разликата между простото чукане и претенциозния секс. Проснах я на масата, преборих се с треперещи ръце с опаковката на презерватива и осъществих първото в живота си проникване в дълбините на женското начало... Някак не можах да го усетя по начина, по който си го бях представял. През цялото време се питах дали нещо не правя грешно, дали тя изпитва удоволствие, дали не се надява да приключим по-бързо, за да ме разкара поради некадърност. Беше отметнала глава встрани и си хапеше устните, което можеше да означава какво ли не. Не знам колко време беше минало, но в един момент усетих миризма на изгоряло. Осъзнах, че съм със затворени очи и моментално ги отворих. Бялата покривка гореше точно в средата, а голямо червено восъчно петно от онова, което до преди малко беше свещ, се разливаше по ръба на пламъка. Реакцията ми беше свръхзвуково скоростна: избутах Гери от масата (около метър и двайсет височина) и залях огъня с остатъка от мавруда. Сексът със сигурност отпадна като опция за остатъка от вечерта, както и, мислех си, за целия ми тийнейджърски живот или поне докато някое друго момиче не сглупеше да ми пусне. Гери се натърти лошо, а покривката вече приличаше на произведение на художник експресионист със суицидни наклонности. Повече никога не правихме секс. Чукахме се редовно и на интересни места, но без повече свещи, вино и никакви бели покривки. Бяхме щастливи и, вероятно, влюбени смотаняци с редовен полов живот. Докато тя не замина за Квебек и на мен не ми се наложи да спра да бъда смотан, но това е друга история...
Стигам до ръба. Онзи, от който винаги съм искал да крещя с всичка сила, да изслушам Enjoy the Silence и после да се хвърля. Натискам play:
Words like violence
break the silence...
© Иван Делчев All rights reserved.