Векът е 21-ви, годината – 2019-та, кислородът все още е химичен елемент, а слънцето продължава да изгрява и залязва, наблюдавайки с безкрайно уморения си поглед заключителните части на един прощален танц. Не знам какво говори статистиката по отношение на съвременната поведенческа стагнация и не съм сигурен, че липсата на тази осведоменост трябва да отваря яма в сърцата ни, защото тя открай време зее и като че ли не би се затворила никога. Европа е длъгнест червен килим, напредъкът – инстинктивно желан, но недостижим, боязливото движение на обърканото тяло наподобява блуждаеща стъпка на алкохолизиран тип. Добрите нрави не съществуват, а Бай Ганьо пие бира и звучно се оригва. Стомахът го боли заради прекомерното количество храна, което е поел. Той е спокоен, защото навън пече и мезетата са на масата. Нито една директива не може да му ги отнеме, тъй като ербапът отлично си знае правата и е готов да ги отстоява в най-висшите инстанциии. Няма да остави нещата така. У него се прокрадва неприятното усещане, че ако интересите на луканката бъдат нарушени, личността му ще се невротизира и ще се търкулне по неравните пътища на безвъзвратно изгубения разсъдък. Ще се ча̀лне – казано по друг начин. Всяка законодателна точка за Еманципирания е като безпомощно изкълчен глезен, опитващ се да финишира в надпревара със самия себе си.
Мигновено небесният капак се покрива с тъмнолилави облаци и пред Ганьо глухо пада светлинно-звукова граната, която не избухва.
„Дебела клечка за зъби!“ – възкликва той.
И щастието продължава…
© Димитър Драганов Все права защищены