ГЛАВА ДЕСЕТА: ЕМБОРИАН ЗОНТУЛ

Да си послушник е твърде различно от това да бъдеш пълноправен Маг Ту. Всичко пред погледа ти се променя – дори възприятията ти. Ти си вече своего рода по-висше същество. Или поне така би трябвало да изглеждаш в очите на околните.

Ембориан се прибра в своята спалня. Почувства се възмъжал. Та той още беше едно хлапе, на което някой трябваше да бърше сополите. Да, вярно, че си придаваше важност покрай своя началник, но това беше просто про форма – не искаше да загуби доверието му. Не беше сигурен, че би оцелял самостоятелно.

- Да бъдеш Маг Ту не е толкова готино, колкото си мислех – проплака момчето. – Но съм дал дума и я скрепих с кръвта си!

Изведнъж се почувства доста самотно. Сети се какво му беше говорил неговият наставник и сега ясно осъзна, че можеше да има всяка една от неговите емфорили. Но Казук Мон изрично го беше посъветвал, че е в интерес на собствената му безопасност да ги държи настрана, доколкото това беше възможно. Архижрецът му беше препоръчал, ако толкова му се приискат плътски удоволствия да използва обикновените мирянки, и само в краен случай – знатните благороднички. 

Самият Казук Мон замалко щеше да има големи проблеми, когато разбра че една от племенниците на Архистрата всъщност е била сред неговите любими. За щастие момичето не беше достатъчно опитно и си замълча. А и Казук Мон беше доста по-млад и силен, докато Архистратът тепърва прохождаше в политиката.

Оттогава архижрецът възприе желязно правило. Никъде не ходеше току-така и нищо не правеше току-така. Обви се в мистерия и тайнственост. Какво друго можеше да направи? Започна да следи отблизо враговете си. А не те бяха малко.

Дукесата на Леарния, която беше първа братовчедка на Архистрата и му пазеше гърба. Първият помощник на прислугата Елсмир Нак. И още и още. Списъкът беше почти безкраен.

Ембориан Зонтул още не беше имал шанса да си спечели толкова много зложелатели. Но това рано или късно щеше да се случи поради простата причина, че той разполагаше с огромна власт, далеч надвишаваща тази на Казук Мон. Или поне така изглеждаше. Всъщност архижрецът искаше да отвлече вниманието от себе си и да го насочи към младежа, докато успее да разгадае плановете на своя съюзник.

Архистратът изглеждаше като самодоволен глупак, но той добре знаеше, че това беше просто една маска и нищо повече.

Ембориан Зонтул се съблече и си легна. Заспа почти веднага. В началото му сънят му беше приятен и доста спокоен. Присъни му се как още като дете си играе сред една нива, засята с горенайски хирас и елендоранс. Внезапно красиви емфорили започнаха да пристъпват към него. Всяка искаше да му изплаче болките си, но някъде отвътре той чувстваше, че нещо не е наред. Усещаше го със сърцето си. Те изглеждаха добре и му се усмихваха мило. Той освен тях и него на нивата нямаше никой. Той изглеждаше дори малко по-възмъжал и уверен и играеше отлично ролята си на Маг Ту. Те бяха сякаш впечатлени от неговата аура. Опияни се от властта си. Но от тях идваше някакъв хлад. И твърде странна миризма. Сякаш не се бяха къпали със седмици. Тогава си спомни една поговорка от своето детство -  “Когато дяволът е близо, трябва само да се вгледаш по-отблизо, и ще му видиш опашката!”

Впезапно те насочиха своите еркукси към него. Тогава той зърна страшните им лица. Вместо красиви мили физиономии срещу него стояха ято сукуби , готови да разкъсат плътта му на парчета. Той мигна за секунда. Срещу него отново стояха красивите емфорили и го гледаха със студените си изцъклени очи.

- Ти видя истинската ни същност – изпискаха те нечленоразделните си слова.

Той се смрази от дрезгавите им пискливи гласове, идващи от самия Ад.

- Не се прави, че не разбираш нищо, тъй като ние следим Казук Мон, но той е стар и не вижда, а само усеща, че нещо не е наред. Затова и избра теб. Твоите сетива са други. За да го отърсиш от греховете му. Но за него отдавна няма прошка. На онзи свят също има правила, а той ги наруши всичките. Остава му много малко, но той все още не го знае. Всъщност се преструва и се надява да удължи не съвсем осъзнаваната си агония.

При тези думи те му обърнаха гръб и той съзря дяволските им криле и докато мигне, те бяха изчезнали. В съня си той съзря страшна табела, на която пишеше “Има два пътя, но който и от тях да избереш, все ще отидеш на грешно място!”

По нататък след необятната нива следваше гъста месантиоранова гора. Красивите и зеленикаво-лилави цветове галеха окото и шумоляха гальовно с подкупващ шепот. Младият Ембориан не се осмели да навлезе в нея, но после си каза “Не се обръщай!”. Усещаше, че невидимата сила иска от него да влезе в гората и там щеше да намери отговор на своите въпроси. Постоя няколко секунди, докато се поокопити, после бавно запристъпва нататък. Гората не беше на повече от двадесет метра пред него и вятърът нежно разрошваше косите му. Тъжната нощ пееше проточено своята тъжна и меланхолична песен.

Момчето влезе в гората. Стъпваше на тревата, мека като килим, и продължаваше към заветната цел. Продължаваше и продължаваше, но нещо все му пречеше да я достигне. В гората беше започнало да става страшно, защото там беше сумрачно, докато нивата беше обляна от светлината на пълната луна на Зегандария.

- Накъде ли отивам? – запита се момчето.

- Вървиш по пътя на истината – прошепна му някакъв глас - далечен и лукав.

Момчето продължаваше да върви из гъстите дебри. С почуда установи, че нямаше никакви животни наоколо. Не се чуваха дори птици.

Бавно, като по магия, краката му го водеха стремително напред към неизвестната цел.

След като повървя около четвърт час, той забеляза малка, почти незабележима светлинка.

Може би насред нищото имаше малка къщурка или дори юрта. Беше попаднал като в приказките. Не можеше да повярва. Но намери сили в себе си да продължи.

Краката продължава да се движат безшумно в тревата. Не след дълго спря пред къщата. Не изглеждаше да има някаква врата, нито дори най-обикновен прозорец.

- Колко чудно – тихо прошепна момчето и започна да обикаля наоколо, но колкото и да се опитваше не можеше да открие абсолютно нищо. Повърхността й беше напълно гладка.

Тогава чу зад себе си тих шепот.

- Ето го най-сетне дойде.

Момчето си беше дало дума да не се обръща. Но този път пряко волята си го направи. Тогава видя образа на своята майка, която го гледаше с любящ поглед. Беше толкова ефирна и красива. Изведнъж красивата гледка беше заменена със старец, възседнал крокодил.

- Кой си ти? – осмели се да попита момчето.

- Аз съм Агарес  – изхили се мрачно старецът и отговарям за няколко дузини демонски легиони. Но и за други неща.

- Ти, ти си демон – изпелтечи момчето.

- Ами не съм обикновен – възмути се дядото. – Изпратен съм от доста по-високо ниво, за да си поговорим, защото усещам в душата ти колебания.

- Какво искате да кажете? – въздъхна момчето. – Няма ли начин да се влезе вътре в тази къща?

- Бях изпратен лично от Валак. Но това е друга история и сега-засега не ти влиза в работата. Всичко, за което съм тук, е просто да проверя дали нямаш съмнения и да се убедя, че силите на Ада могат да разчитат на теб.

- Един Маг Ту служи на доброто – опроверга го момчето.

- Тия ги разправяй на шапката ми, която я нямам – изгрухтя демонът. – Но пък си прав, живееш в бъдещето и са ти промили мозъка. Едва ли си чувал някога тази дума. Виж, по същество всеки служи на свой господар и дори и аз не правя изключение.

- А Казук Мон? – додаде момчето.

- Този стар хитрец никога не е бил с нас истински и не е наясно с много неща, въпреки че ги усеща. Може би сукубите са ти казали това-онова. Запомни, отсега нататък служиш на мен, но в никакъв случай не си разваляй отношенията със своя закрилник. Той все още не си е свършил работата, а просто се опитва да се измъкне от отговорност.

- А какво има в къщата? – настоя отново момчето.

Тук физиономията на стареца стана доста лукава и той весело додаде:

- Защо просто не провериш сам?

- Няма врата, нито прозорци – опонира го отново младокът.

- Просто съзнанието ти е затворено, затова – съжалително го изгледа Агарес. – С времето ще се научиш. Един Маг Ту е много повече от обикновен жрец или магьосник. Той е представител на Вашия свят и връзка с нашия, а не някакво обикновено чучело, по което да хвърля камъни всеки ядосан член на паството.

Момчето го гледаше ококорено. За първи път осъзна ясно какво точно се случваше.

- Аз съм част от твоя сън. В момента това е единственият нормален начин за комуникация. Когато съзнанието ти се отвори, ще си говорим по съвсем друг начин, защото този е доста примитивен и ме уморява – ожали се демонът.

Момчето обаче му беше обърнало гръб, защото вниманието му беше погълнато от странната къща.

- Преди да влезеш, трябва да знаеш, че тази къща е хранилище за спомени. Там ще разбереш що за човек е твоят наставник Казук Мон – сви рамене демонът.  – Според мен всеки трябва сам да си направи изводите – старецът се прокашля. – Хайде влез вътре да видиш истината.

Момчето постави ръката си на стената и внезапно къщата го погълна. Вътре беше тъмно като в рог. До ушите му достигна особено жужене, приличащо на рояк разбеснели се пчели. Той си спомни, че това можеше да означава наличие на други демони. Но наоколо беше адски тихо.

* Сукубите са женски демони, залегнали в юдейската и християнската митологии. Според тези традиции сукубите се хранят с жизнената енергия на спящите мъже, с които се съвкупляват. Легендите гласят, че когато сукуб преспи с мъж, мъжът няма спомени за това и може да приеме събитието най-много като сън.

* Демон на появата на старец и монтиран на крокодил, отговаря за 30 легиона демони, които принадлежат към реда на добродетелите. Agares се характеризира и със силите си, сред които трябва да предизвикат земетресения, да учат други видове език и да намират удоволствие в неморални и нечисти действия.

* Според описанието на обвинените във вещерство, Валак е могъщият Велик повелител на Ада, който има над 30 легиона от демони под своя команда.