Малкото делфинче обичаше този залив. Малък, скалист залив с тихо разбиващи се вълни. Тук не идваха летовници. Ходеха по-долу на топлия жълт пясък.

И днес делфинчето играеше тук. Беше по-различно. Деца бяха на камъните, обливани от вълните. Делфинчето гледаше. Едното се подхлъзна, падна и вълните го погълнаха. Гмурна се. Подхвана детето и го издигна нагоре. Успя да го прехвърли на камъка и отдъхна. Товарът беше тежък за малките му сили. Гмурна се и отплува.

На другия ден, когато дойде до скалите, видя децата. И те го видяха. Махаха с ръце. Нещо му викаха. Не се уплаши от тях. Знаеше, че нищо лошо няма да му се случи. Подскочи високо, високо. Поздрави ги. Те се смееха. Подхвърлиха му риба. Хвана я във въздуха. Децата се смееха, ръкопляскаха. Беше весело. После децата си отидоха и делфинчето отплува.

Всеки ден това се повтаряше. Сега с децата идваха и възрастни, научили за делфинчето-спасител. Подхвърляха му рибки, а то играеше за тях най-красивите си танци.

Лятото отмина. Децата заминаха. Скалите опустяха. Морето опустя без тях, но делфинчето знаеше, че те ще се върнат. Отново щеше да ги види през следващото лято. Те му бяха приятели.

Хубаво е да знаеш, че имаш приятели, макар да са далеч от теб, нали?