Ден на детето (История и размисли)

                 Малко са нещата в този живот, които могат да развеселят един двадесет годишен писач, чийто ум е зает да размишлява ежедневно върху безбройните уроци на науката, която хората наричат история. Следвайки една стара балканска черта, аз всячески се мъча да се различа от останалите и в един от опитите си се стигна до там, че реших да измисля нова дума, с която да обозначавам своята любима наука по един различен начин. Така историята се превърна в повестие. Повестието, или историята както я наричат хората, е едно от малкото неща, което въздейства положително върху сивите дни от живота ми. Нито пролетният бриз, нито бръмченето на пчелите, нито дори мяукането на новородените, току-що прогледнали котенца, не могат да изместят тази наука от челното място в живота ми. За мене е все тая дали ще бъде пролет или есен, дали природата цъфти или умира, дали птичките чуруликат или не. Просто поради неизяснени (дори за самия мен) стечения на обстоятелствата, малко неща извън повестието (или историята, както я наричат хората) ме вълнуват. Едно от тези малко на брой неща е именно днешния празник, така нареченият Ден на детето.

                Малко хора са удостоени с нещастието да познават твърде добре мрачната ми същност, присъща по-скоро на римски император от първи век, отколкото на съвременен младеж. Сигурен съм, че ако някой от моите близки до сърцето хора чете тези редове в момента, си задава въпроса: „Но как е възможно той [Андрей] да се вълнува от този празник? Тук има нещо [сбъркано] !“. Честният отговор е, че тук няма нищо сбъркано. Денят на детето действително ме вълнува извънредно много. Това е един от малкото дни в годината, които ме карат да се позамисля върху теми, които не са свързани само и единствено с повестието (или историята както я наричат хората). Още щом краят на месец май наближи, в мен се пораждат следните въпроси: „Приключи ли моето детство?“, „Щастливо ли беше то?“, „Защо винаги аз бях нещастния?“. Днес се мъча веднъж и завинаги да отговоря на тия три въпроса.

                Нека най-напред да разясня какво означава детство. По моето скромно мнение на едва двадесет годишен, детство е този период от време, в които човешкото същество се опитва да се превърне в личност. Как обаче човек се превръща в личност? Както казваше учителят ми в гимназията: „... Вие сте тук [в училище], за да се превърнете в личности...“. Тази мисъл ме кара да мисля, че превръщането в личност става чрез учене. Спомням си една мисъл, която гласи: „Човек се учи, докато е жив“. В този ред на мисли, започвам да мисля, че детството не е период, който може да бъде посочен с точност. Истината е [както твърди Христо Смирненски], че „...всички сме деца на майката земя“* без значение дали ни харесва или не. Безспорно е, че няма как приключим детството си. Някои се самозалъгват, че са вече големи, изтъквайки някогашното си щастие, докато оплакват сегашното си състояние (обратния вариант не е изключен). Те обаче забравят, че живеят в твърде динамично време, в което промените са неизбежни. Може един ден да се чувстват щастливи, а на следващия да се чувстват нещастни с течение на дадени обстоятелства, без тази промяна да представлява някакъв край. Детството и животът са две думи, които означават едно и също нещо. Дали детството е изпълнено с щастие или с нещастие зависи от нас самите. Зависи от това какво е нашето светоусещане и как приемаме новостите. Няма как винаги да бъдем любимците на боговете или най-големите нещастници. Нека си припомним победата на цар Пир, след която той молеше за мир, понеже разбираше, че победата му в действителност бе чиста загуба. Нека си припомним как българската столица, Плиска, бе разорена от Никифор I Геник, а положението на българите изглеждаше безнадеждно, докато те не събраха сила и не отблъснаха заплахата. В този ред на мисли трябва да разберем, че нивга нищо не е загубено, но и че нивга нищо не е сигурно. Животът (или детството) крие безброй възможности и единствено тия, които имат вярата и волята да бъдат щастливи, могат да бъдат щастливи. Колкото и мрачен да е светът около нас, ние не бива да захвърляме тази първична частица, която ни учудва щом срещнем зло. Ние не бива да губим вяра в доброто. Човек е създаден, за да обича, а не да причинява болки другиму. Може би днешната дата е един добър повод за се позамислим върху чувствата, които таим. Може би днес е подходящия ден първий (както би казал Ботeв), в който можем да изхвърлим окъсаните си черни плащове и да ги заменим с пурпурни одежди...

01.06.2017г.

Андрей Андреев