Ден след ден минават, редуват се със здрача и нищо не се променя. Слънцето се издига и снижава, но е все едно и също. Листата са и зелени и жълти, ту се появяват, ту изчезват. Светът продължава да се върти по един и същи начин, но аз не го усещем, не различавам деня от нощта, октомври от юни, едно и също всеки един миг. Сърцето ми продължава да тупти безшумно, монотонно, но не мога да продължавам така, не ми харесва и не мога да се примиря. Продължавам да вървя по познатите улици и да виждам все същите неща. Всеки ден - седем дни в седмицата, ставам и знам, че ме чака едно и също, но някоя сутрин ще се събудя и сърцето ми ще затупти по-бързо. Знам, че някой ден то ще се случи, надявам се, вярвам, че това ще стане, ще почувствам, че съм жива, че дишам, знам, че мога и ще стане. Просто трябва да продължа. Тогава ще разбера, че днес е Денят, че е дошло време да живея, да живея истински и всичко ще е ок и няма да има за какво да се тревожа, защото ще знам, че това е мигът, който цял живот съм чакала.